Баща й влезе тъкмо в този момент.
Както майка й често обичаше да казва, Тия беше истинска дъщеря на баща си. Тя знаеше, че има неговите тъмни очи и е наследила гъстата му черна коса. Но той бе много висок и въпреки че всяка изминала година добавяше нови сребърни нишки в косата му, раменете му си оставаха силни, широки и изправени, а тялото му — стройно и стегнато. Той беше прекрасен баща, строг, но справедлив, добър учител, който я бе научил на много неща. Но Тия от дете имаше чувството, че винаги може да изтича при него и той ще реши всичките й проблеми. В много отношения можеше да се каже, че тя е едно разглезено и привилегировано дете. Ала баща и винаги бе изисквал добро държане, интелигентност, етичност и състрадателност от всяко от децата си. Джарет ги бе научил да бъдат любезни и внимателни, да отстъпват пред по-възрастните и инвалидите без значение какъв е цветът на кожата им или произходът им. Всичките му работници в плантацията бяха трудолюбиви и старателни и получаваха отлично заплащане за труда си. В същото време той бе истински баща. Джарет не бе възразявал, когато синовете му си устройваха доста шумни и весели празненства. Винаги бе закрилял и глезил дъщеря си — затова очакваше тя да се държи скромно, макар че окуражаваше желанието й да продължи образованието си и дори навика й открито да изразява мнението си във всеки разговор.
Джарет повдигна тъмните си вежди и изгледа многозначително чашата с шери.
— Не е ли малко рано за това? — попита той и се приближи до прозореца. От него се откриваше изглед към реката и стръмния склон в далечината. Остана с гръб към нея.
— Съжалявам, татко — промълви тя. Той се обърна. Тия погледна очите му и разбра, че любовта му към нея не се бе променила, но той бе объркан. Остави чашата с шери на масата и изтича към него. Ръцете му я обгърнаха и той я целуна по косата.
— Какъв дявол те е обзел днес? — попита баща й и вдигна брадичката й, за да срещне очите й. — Винаги съм бил благодарен, че Джулиан е лекар и работи във военна болница. И макар че бащинското ми сърце се свиваше от мъка и тревога при мисълта, че ще отидеш при него, разбирах, че ти имаш нужда от това. Но аз никога не съм пренебрегвал факта, че ние сме станали силна нация, защото толкова много щати са били заедно. И въпреки че влязохме във война заради правата на щатите, основното разногласие винаги е било заради робството — една институция, която очевидно е морално несправедлива и която трябва да бъде премахната по законен път. И аз не мога да повярвам, че ти не си съгласна с мен.
— Съгласна съм с теб! — извика тя. — Просто не съм съгласна с…
— С кое? — попита той.
В този миг тя не можа да си спомни.
— Татко, аз защитавам нашия щат. Мили Боже, много хора против отделянето, но когато щатът обяви независимостта си…
— Да, да, знам, дори великият Робърт Е. Лий беше против отделянето на Юга!
— Да, нямах намерение да споменавам името му, но след като ти го направи…
— Мъже от двата враждуващи лагера са гости в тази къща — прекъсна я баща й. — Не искам да обидим никого от тях. Иън успя да се държи много благоразумно и предпазливо.
— Иън стъпва по опасна територия!
— Не и в моята къща! — отсече Джарет. — Освен това ти също си в опасност.
— Тук съм в безопасност.
— Тия, успях да запазя тази плантация, защото винаги съм я управлявал с желязна ръка. Всички знаят, че сред моите работници има и семиноли, които са войнолюбиво племе — те се сражаваха с правителствените войски доста време и станаха отлични бойци. Сред работниците има и емигранти, на които съм помагал от първия миг, в който са стъпили на тази земя, бивши наемници, шотландци, бунтовни ирландци и какви ли не още пришълци. Но войната с всеки изминал ден става все по-жестока. Случват се лоши неща, Тия: изнасилвания, палежи на къщи, убийства. Телата на жертвите остават неоткрити; престъпниците не получават възмездие; а ние само обвиняваме войната за всяко насилие или смърт. Бог знае, че ако някой властен и избухлив командир един ден реши да нападне тази къща, ще му е нужна цяла армия, за да я превземе. Обаче извън границите на имението, Тия, ти си в опасност.
— Татко… знаеш, че смятам да се върна в полевата болница на Джулиан.
— Да, ще бъдеш с Джулиан или с хората му, които са лоялни към него и ще те придружават през цялото време.
Тя не обори твърдението му. По-добре баща й да вярва, че тя постоянно е добре охранявана.
— Вече няма да яздя в гората — обеща младата жена.
— Иди си вземи шерито — рече й той. — Аз бих пийнал чаша коняк.
— Да, сър.
Тия отиде до масичката и му наля питието.