— Вярно ли е, че Тейлър е тръгнал след теб? — попита баща й.
— Да — отвърна тя и му подаде чашата.
— Надявам се, че си му се извинила.
— Да се извиня? — Тия едва не разля коняка.
— Ти го обиди с песента си, Тия.
— О… да, разбира се, извиних му се.
Тя внезапно изпита чувството, че не са сами. Обърна се към вратата. Иън и Тейлър тъкмо влизаха в кабинета. Дали бяха чули думите й? Ядоса се, задето толкова лесно се изчервяваше. Опита се да не издаде чувствата си.
— Иън, полковник Дъглас, мога ли да ви предложа по едно питие?
— Ти какво пиеш, татко? — попита Иън, захвърли шапката си на бюрото и се отпусна в коженото кресло. — Това кресло е страхотно удобно! — додаде със задоволство.
— Да, така е — кимна Джарет. — Аз пия коняк, а сестра ти, изглежда, е придобила вкус към шерито.
— В хирургията пием доста рядко и никога толкова изискани напитки — каза Тия на баща си.
— И аз ще пийна чаша коняк, татко — рече Иън.
— Тейлър, какво ще предпочетете да ви налее дъщеря ми? — обърна се Джарет към госта си.
— И аз ще изпия чаша коняк, сър. След това ще си тръгна.
Тия наля чашите с коняк. Докато ги поднасяше на баща си, брат ги и Тейлър, очите й бяха сведени надолу. Пръстите й докоснаха неговите, когато пое чашата си. Дори този кратък допир ускори пулса й. Искаше да хвърли нещо по него или още по-просто — да го върже и да го удря, докато го смачка.
— По кой път ще поемеш, Тейлър? Накъде ще се насочиш?
Мъжът остана мълчалив за миг, докато се настаняваше в креслото срещу това на Джарет, съвсем близо до масичката за сервиране, където бе застанала Тия.
После тя осъзна, че той я гледа.
— Предпочитам да не ви казвам, сър.
— Дъщеря ми не е действащ войник, Тейлър — отбеляза Джарет.
Тейлър извърна поглед към него.
— Да, сър, но е приятелка с мнозина действащи.
— Е, понякога се налага да се оттеглиш с достойнство! — заяви Тия с престорено весел глас. — Ще ви оставя да обсъдите въпроса на спокойствие.
— Тия… — намръщи се Джарет.
— Няма нищо, татко! — обърна се към него, целуна го по бузата и излезе.
Запита се къде ли са майка й, снаха й и децата. Вкъщи беше толкова тихо. Излезе през задната врата, която гледаше към реката. Реши, че близките й може да са на поляната зад къщата. Не видя децата.
Запъти се към малкото пристанище на брега. Рътгър, който бе отговорник за пристанището и близък приятел на Джарет, й махна от един от корабите на баща й. Тя също му махна и се загледа в мъжете, които работеха на пристанището — товареха на кораба кашони с флоридско говеждо, с което снабдяваха армията на Конфедерацията. Изглежда, животът продължаваше както обикновено. Мъжете работеха на полето, конете препускаха в оградената ливада, посевите растяха. Това бе един добър живот, приятен и щастлив, какъвто винаги е бил, ако се изключеха въоръжените мъже, застанали на пост край прозорците на склада.
А баща й, брат й и Тейлър Дъглас обсъждаха плановете на янките в кабинета на Джарет. Дали все още бяха там? Коледният ден бе към своя край.
Внезапно й хрумна, че майка й или Алайна може да са в другия край на имението. Тия мина през ливадата и се озова до оградата на семейното гробище. Бутна вратата. Странно, беше отворена. Пристъпи вътре и си каза, че в сумрака на залязващото слънце гробовете изглеждат някак си красиви.
Преди войната майка й идваше тук веднъж седмично, за да слага свежи цветя върху гробовете. Сега идваше по-често. Тара сподели с Тия, че е благодарна, задето нито един член от семейството не е загинал във войната и че в гробището има само стари гробове.
Тук почиваше първата съпруга на баща й. Тара винаги се грижеше много внимателно за гроба й, тъй като изпитваше особена симпатия към своята предшественичка. Надгробният камък на Лиза Мари Маккензи представляваше красива скулптура, извисяваща се в средата на малкото гробище. Тук бяха и гробовете на починалите семиноли, повечето роднини на чичо й Джеймс.
Също като Тейлър Дъглас.
Младата жена мислено се укори. Дори и на това място не преставаше да мисли за този проклетник!
— Тия.
Тя бързо се извърна.
Реймънд Уиър я бе последвал.
— Реймънд — смутено промълви тя.
— Радвам се, че те заварвам сама.
Той изглеждаше много красив в сивата си униформа, с елегантната шапка с перо върху дългите си златисти къдрици.
— Защо? Какво има, Реймънд?
— Предполагам, че те обсъждат плановете си в кабинета на баща ти.
Сърцето й прескочи един удар.
— О, Реймънд, едва ли. Ти си гост в тази къща също като Тейлър Дъглас. Ако желаеш да отидеш в кабинета…
— Не, Тия — прекъсна я той и я погледна. — Чудех се дали и ти си била в кабинета.