— Реймънд живее с някакви абсурдни представи за това какъв трябва да бъде Югът — отвърна Иън, — но Тейлър Дъглас е видял достатъчно смърт — ще му стигне до края на живота. Ти се заяждаш с един уморен и измъчен човек.
Той се обърна и тръгна към къщата. Тия изтича след него.
— Иън, почакай.
Брат й рязко се извърна.
— Тия, животът не е градинско увеселение или бал. Не го ли разбираш?
— Естествено, че го разбирам! Как можа да ми кажеш подобно нещо, Иън? Знаеш, че заедно с Джулиан съм преживяла цялата трагедия на войната. Виждала съм умиращи от треска мъже, тела, разкъсани от куршуми и шрапнели, отрязани крайници… аз също съм се нагледала на смърт!
Той докосна бузата й и поклати глава. Младата жена знаеше, че макар брат й да разбираше, че и тя е замесена вън войната както всички други, той все пак бе нейният голям брат — представител на силния мъжки пол.
— Тогава внимавай с мъжете, които предизвикваш, малка сестричке. Аз съм готов да умра, за да те защитя, но се надявам това да не се случи заради глупавите ти детински игри.
— Иън… аз не играя никакви игри. Аз съм голяма жена, Иън.
— Тъкмо затова е още по-опасно. — Целуна я по челото и отново се запъти към къщата. Тя го проследи с поглед, докато се отдалечаваше. После внезапно усети хлад и излезе от гробището. Закрачи към къщата, разкъсвана от противоречиви и бурни чувства. Искрено се надяваше и двамата им гости — севернякът и южнякът — вече да са си тръгнали.
В коридора нямаше никой. Тия отиде в кабинета на баща си. Там беше Алайна. Шон се бе сгушил в скута й, а тя му четеше книжка.
— Тръгнаха ли си нашите гости? — попита снаха й.
— Надявам се. Надявам се, че Рей ще заседне в някое тресавище, а полковник Дъглас — полковник Дъглас ще се върне при жена си и ще открие, че тя е поумняла и е разбрала, че той е един истински дивак. Когато влезе в къщата им посред нощ и я изненада, се надявам тя да го скалпира!
Видя, че Алайна се взира някак си странно в нея и погледна озадачено снаха си.
— Тия, Аби Дъглас е мъртва.
— Какво?
— Съпругата на Тейлър е мъртва. Тя беше застреляна при един инцидент още в началото на войната.
Тия ахна ужасено. Стомахът й се сви болезнено.
— Застреляна?
Алайна кимна.
— Било е ужасно. Очевидно хората във Вашингтон са смятали, че първата голяма битка ще бъде набързо проведена и още по-набързо спечелена — просто едно забавление. Десетина политици и цивилни са излезли навън и, разбира се, всичко е прераснало в смъртоносен конфликт, а бунтовниците са се нахвърлили върху янките. Аби не е мислила, че битката ще бъде пикник, но е отишла на бойното поле заедно с няколко полковнишки съпруги. Когато открила позицията на Тейлър и видяла всичките ранени мъже в гората… опитала се да помогне. Била улучена от заблуден куршум. Издъхнала в ръцете му.
— Аз… толкова съжалявам.
Не само съжаляваше. Имаше чувството, че й призлява. Думите й към Тейлър бяха оскърбителни и жестоки.
Остана втренчена за миг в Алайна, после забързано излезе от кабинета на баща си. Докато тичаше нагоре по стълбите, видя майка си да слиза и я запита:
— Виждала ли си полковник Дъглас?
— Струва ми се, че отиде в конюшните. Тия, какво…
Тия хукна обратно по стълбите и затича през поляната. Забави ход едва когато стигна до конюшните. Може би баща й беше там, за да се сбогува с госта.
Чу гласа на баща си и заобиколи конюшните — не искаше да се види с Тейлър Дъглас там. Обърна се и затича надолу по склона към гората. Беше сигурна, че той смята да прекоси щата, за да се срещне с войсковата част от армията на янките.
Тия застана под стария дъб и зачака. След малко видя Тейлър да излиза на коня си от конюшните.
Както бе предположила, той тръгна по пътя, по който бе минала и тя. Жребецът му прекоси ливадата в лек галоп, но забави ход, когато наближи дърветата.
Тия излезе от сянката на дървото.
— Полковник Дъглас!
Той я видя и дръпна юздите. Намръщи се.
— Намираш се точно на границата на имението, Тия.
— Знам. Ще се върна.
— Добре. Защото те предупредих. Ако пак започнеш с рискованите си игри, не само ще те издам, но ще се погрижа и баща ти, и властите да узнаят за действията ти.
— Не е нужно да ме заплашваш отново! Не съм дошла тук, за да спорим. Аз само… — Тя замълча за миг.
— Да?
Той приближи Фрайър към нея. Въпреки кавалерийския мундир и шапката с перо, той внезапно й се стори…
Заплашителен. По начина, по който я гледаше, в чертите на лицето му сега много по-силно се долавяше наследството на семинолите. Можеше да се движи бързо и безшумно като дивак. Или като полудивак, както тя го бе нарекла. А той сигурно я бе чул. Младата жена виждаше само острите очертания на лицето му, дългата му тъмна коса и силните широки рамене.