Осъзна, че се страхува. Но не се страхуваше от някаква жестокост. По-скоро от силата на неговото докосване…
— Съжалявам.
Той наклони глава, тъмните му вежди се повдигнаха въпросително, а в полумрака в очите му проблеснаха искри на любопитство.
— Ти съжаляваш? За какво… А, задето ме нарече дивак? Задето обиди собствените си роднини? — сухо попита младият мъж. — Не възнамерявам да го споменавам пред нашите общи роднини, които със сигурност ще се почувстват много засегнати.
— Не! Не съжалявам, задето те нарекох дивак, и това няма нищо общо с моите роднини. Ти наистина си дивак и можеш да бъдеш много груб и…
— Тогава за какво съжаляваш?
— Аз наистина съжалявам, много, много съжалявам за съпругата ти. Не знаех. Мислех, че… Мислех си, че…
— Да, знам какво си мислила.
— Ти ме остави да си мисля, че…
— Да, предполагам, че го направих. — Той я оглеждаше внимателно и за миг замълча. — И аз съжалявам за това, което те оставих да си мислиш. Я ми кажи по-малко ужасно ли е да бъдеш съблазнена от овдовял враг, отколкото от женен враг?
— О, що за арогантност! Аз никога не съм била съблазнена от теб!
— Хм — промърмори Тейлър. — Може и да бъдеш.
— Моля? — високомерно процеди тя, което накара устните му да се извият в насмешлива усмивка.
— Ти познаваш мен по-добре, отколкото познаваш Уиър, Тия. Може и да не ми повярваш на това, което ще ти кажа, но искаш да ме опознаеш по-добре, отколкото познаваш него.
— Вие сте безкрайно, безкрайно арогантен, сър! Както и повечето от вашата порода!
— Коя порода имаш предвид? Тази на дивия индианец, или на омразния янки?
— На юнионистите! Те са врагове на хората, които искат само свободата си!
Той поклати глава.
— Не го мислиш наистина, нали?
— Напротив, мисля го!
— Тия, не вярвам, че аз съм врагът, за който говориш. Всъщност мисля, че можех да те имам в онази гора. Още преди да узнаеш името ми.
— Никога! — възмутено изкрещя тя. — Що за отвратителни, непочтени и безочливи думи! Никога…
— Какъв яростен протест! — прекъсна я той и избухна в смях.
— Виж — заговори през зъби Тия, опитвайки се да се овладее, както и да потисне странния трепет, който внезапно прониза тялото й. — Дойдох тук, за да ти кажа, че съжалявам, наистина съжалявам за грубите и жестоки думи, които казах за съпругата ти — тя е била много, много красива и очевидно изключително добра и състрадателна. — Поколеба се и продължи: — Сигурно много си я обичал.
— Обичах я — просто отвърна той без следа от смях в гласа.
Вятърът прошумоля над главите им. Тия не знаеше какво повече да каже.
Усети, че той я гледа, потънал в мълчание. После слезе от коня, а тя се отдръпна — съжаляваше, че е дошла.
Но не бе достатъчно бърза. Той докосна лицето й, повдигна брадичката й и се вгледа внимателно в нея. Тя застина неподвижно, сякаш парализирана от докосването му.
Не можеше да помръдне. Като че ли всеки миг щеше да се опари от огъня в очите му, които сякаш търсеха нещо в най-съкровените кътчета на душата й.
И може би го откриха.
— Благодаря ти — промълви той. Тя почувства как кората на дървото се впи в гърба й, как я заля гореща вълна, бликнала от силното му тяло. Досега никое човешко същество не й бе въздействало по този начин. Пръстите му се плъзнаха по бузата й. — Грижи се за себе си, Тия — изрече тихо.
Метна се на седлото и отново погледна към нея.
— Запомни, че ако пак те хвана да препускаш из горите, Годайва, наистина ще има за какво да съжаляваш. Обещавам ти. Ще си платиш много скъпо.
Смушка коня и след секунди изчезна в здрача.
Глава 11
Джулиан пристигна в Симарон към края на януари със съпругата си и с новородения си син — истински малък Маккензи със светлосини очи и гъста черна коса. Рианон и бебето Конар щяха да прекарат следващите няколко месеца в плантацията, далеч от опасностите на войната.
Размяната на пленниците се извърши в деня, в който Джулиан пристигна, под надзора на офицери от Севера и Юга. Тия бе доволна, че размяната най-после се състоя, тъй като мъжете от двете армии представляваха доста тъжна гледка. Повечето бяха болезнено слаби и страдаха от дизентерия. Бяха толкова изтощени, че едва ли щяха да оцелеят в някой от лагерите за военнопленници. Тя знаеше, че Андерсънвил, където бяха държани повече от пленените войници на Севера, имаше репутацията на лагер на смъртта. Докато наблюдаваше официалната размяна на пленниците, Тия бе хванала баща си под ръка, изпълнена с гордост към него. Той играеше във войната много по-важна роля, отколкото дъщеря му бе осъзнавала досега.