Скоро след това хирурзите бяха затрупани с работа.
Застанала до брат си. Тия имаше чувството, че цялата е окъпана в кръв. Санитарите непрекъснато ги осведомяваха за хода на битката.
Бунтовниците бяха разположили кавалерията си по фланговете, а пехотата — в центъра. Много скоро се разбра, че генерал Сиймор е искал да разположи артилерията в средата на своите позиции, а пехотинците — по двата фланга.
Както се доказа по-късно, именно този недообмислен план за разгръщането на войските се оказа най-важната причина за неговия провал.
В хирургията докараха един войник, чийто ляв крак бе раздробен от шрапнел, но младежът се усмихваше въпреки болката.
— О, госпожице, ако можехте да видите какво става там! — каза той на Тия.
— Струва ми се, че и тук виждам достатъчно — отвърна тя и сръчно разряза панталона му, за да огледат раната. Сред близките борове се чу оръдеен изстрел. Тия изтръпна, но не се наведе.
— Не, госпожице, искам да кажа… че ние там се бием за победа! Янките са толкова объркани… че стрелят по собствените си войски.
— Нима печелим битката? — попита Тия. Тя се изчерви, когато осъзна, че е изненадана от победата на армията на Конфедерацията.
Войникът кимна.
— Да, госпожице, побеждаваме — войските от Джорджия и ние от Флорида побеждаваме. Напоследък имаше толкова лоши и тъжни новини от Вирджиния и Тенеси… не ни достигат хора, нито продоволствие. Но тук ние печелим. Те няма да превземат нашата столица, госпожице. Те няма да превземат Талахаси!
— Надявам се! — Тия видя, че парчето от шрапнел бе заседнало в крака му. Доста голямо парче, съвсем близо до артерията. — Този човек трябва да бъде опериран веднага — из вика тя на санитаря и избърса ръце в престилката си. После надникна под платнището на палатката, където Джулиан оперираше.
Току-що бяха свалили един млад мъж от операционната маса. Брат й бе известен със способността си да спасява крайници.
Но този път нямаше да може. И този случай нямаше да бъде единственият през този ден. Понякога виковете на ранените изпод хирургическия нож бяха оглушителни. Днес работеха няколко хирурзи без прекъсване. Работеха и много жени — офицерски съпруги, както и някои от жените на редниците. Имаше една жена, за която Тия бе сигурна, че е от обоза, но тя се движеше сред ранените уверено и без страх помагаше на войниците. В един момент погледите им се срещнаха.
— Аз си върша добре работата и затова мисля, че мястото ми е тук — каза жената на Тия с извинителен тон.
— Наистина сте много добра и очевидно мястото ви е тук — кимна Тия.
Жената се усмихна. Неочаквано се бе сдобила с приятелка. Лицето на брат й бе тъжно и мрачно, докато наблюдаваше как отнасят последния му пациент без подбедрицата на левия му крак. Но младият мъж пееше, докато санитарите го преместваха от хирургическата палатка към фургона, който щеше да го пренесе на юг в териториите, които се владееха от войските на Конфедерацията, защото там имаше по-добри тилови болници.
— Разполагаме ли с достатъчно морфин? — попита Тия брат си.
Той бе прекарал няколко месеца с армията на Северна Вирджиния и бе свикнал с ужаса на полевата хирургия. Тя осъзна, че това, на което в момента е свидетел, е едва началото на онзи ад, с който той бе живял цели месеци. Веднъж Джулиан се опита да й опише битката при Гетисбърг, но думите му бяха изневерили.
— Е… само един Бог знае — отвърна той, докато чакаше следващия си пациент.
Брат й не бе единственият хирург. Когато положиха на операционната маса войника с парче от шрапнел в крака, друг хирург я извика за помощ. Тия веднага изтича при него. Един лейтенант с едва набола брада, издаваща младостта му, бе получил обилен кръвоизлив заради разкъсване на една артерия. По заповед на лекаря Тия натисна с всичка сила кръвоносния съд, докато лекарят ловко нагласяше форцепса.
— Тия, ела тук!
Тя отново се върна при Джулиан, защото той се нуждаеше от сръчните й ръце.
— Опитвам се да спася този крак, но може би няма да успея. Натисни артерията. Дръж здраво, приготви се да държиш така поне половин минута. — Брат й я погледна, за да се увери, че е разбрала. Тя само кимна. Още веднъж ръката и бе окъпана от кървав дъжд, докато притискаше артерията. Кръвта бе хлъзгава и ръката едва не се изплъзна.
Този мъж също пееше.
Пееше марша „Дикси“.
Дали звуците на песента накараха стомаха на Тия да се свие?
— Сега отпусни — каза Джулиан. — Справи се чудесно. Можеш ли да зашиеш раната, Тия?
— Да.
Следващият им пациент беше оплескан с кал. Артилерийски снаряд бе избухнал на метри пред него. Тия веднага се зае да смъква дрехите му, докато санитарите го заливаха със студена вода — нещастникът имаше сериозни обгаряния на няколко места. Трудно можеше да се различи къде свършва калта и къде започва изгорената плът. Тия се опита да поддържа разговора, докато трескаво режеше униформата му. Джулиан следеше действията на другите две сестри, поставящи морфина в платнена торбичка, която след малко щяха да наложат върху носа и устата на ранения.