— Тия, аз мога да изтърпя много от твоите особености.
— Да изтърпиш — замислено повтори тя.
— Вярвам, че изпитваш към мен същите чувства, каквито и аз към теб. Не е нужно да оставаш стара мома. Може това, с което сега се занимаваш, да не е съвсем благопристойно, но пък и не си някоя блудница, например като онази, която се е превърнала в нещо като кумир на повечето жители на нашия щат, така наречената Годайва, за която спомена госпожа Роупър. Говори се, че тази Годайва била неуловима, че се появявала къде ли не, че вече е успяла да поведе към гибел десетки северняци.
„Е, това вече е прекалено!“ — помисли си Тия.
Искаше й се да удари Рей в лицето. Само така щеше да успокои гнева си. Нещата, които ми наговори, са плод на това, което са го учили цял живот! Явно той не е способен да отвори сърцето си за нови разбирания, за нови чувства…
— Дори и никога да не се омъжа, не бих смятала това за провал. Не бих се свързала с човек, който не е готов да ме обича независимо от всички останали обстоятелства. Оценявам твоята любезност, особено думите ти, че ме обичаш толкова силно, та си готов да се ожениш за мен въпреки трудния ми характер. Но ти имаш своите разбирания, Рей, както и аз моите…
— Но нима това има значение за един мъж и една жена, които се обичат? Помисли за това, Тия! Омъжи се за мен.
— Само че се налага да ти откажа. Войната още не е приключила и за мен това има огромно значение. Надявам се да се съгласиш с мен.
— Може би си права, но нима всеки път, когато се срещнем, ще трябва да те питам дали си съгласна да се омъжиш за мен? Ако се нуждаеш от мен, ако ме искаш… просто ела при мен и ми го кажи.
— Благодаря ти, обаче сега се налага да ме извиниш, защото виждам, че брат ми идва към нас.
Тя го остави и забърза към Джулиан.
— Какво става? — загрижено попита Джулиан — лицето й му подсказа, че нещо не е наред.
— Изслушах лекция за порочното ми поведение.
— Тези стари пуритани! — усмихна се Джулиан. — Кога ще разберат, че това, с което се занимаваш, е много полезно и достойно? Най-добре е въобще да не им обръщаш внимание.
— Благодаря ти, Джулиан.
— За мен е удоволствие. Може би вече си уморена от това изискано светско общество?
— За тази вечер преживяванията тук ми стигат.
— Добре. Тогава съм готов да потеглим към нашата болница в околностите на Сейнт Огъстин. Искам да вземем част от ранените, за да се лекуват в по-благоприятна и по-здравословна обстановка. Тук има много ранени, така че не достигат опитни помощници, които да се грижат за тях. Готова ли си да дойдеш с мен, Тия?
— Да, определено съм готова!
Да, за Бога, да, тя наистина бе готова.
Глава 12
Виждаше детето — невръстно дете с дяволита усмивка, очарователно и щастливо. Един красив тъмнокос малък мъж, упорит и своенравен, който дори и когато се държеше лошо, го правеше толкова мило, че никой не можеше да му се сърди. Момчето си играеше както всички деца на неговата възраст.
Всичко в съня й бе мрачно, сякаш в спалнята, където си играеше детето, се бе спуснала гъста мъгла. Имаше отворена врата, водеща към балкона. Имаше и други деца, но тя не можеше да различи лицата им… не само заради мъглата. Имаше и още нещо. Малкото момче бе в центъра на съня й и затова го виждаше съвсем ясно. То имаше трапчинка на бузата…
Имаше и балкон. То се надвеси над парапета…
— Не! Не!
Тя се мяташе в съня си, опитвайки се да го предупреди, да го спре.
— Не го прави, о, Господи, моля те, не, не…
В следващия миг то падаше, падаше, падаше…
— Рианон! Рианон! Събуди се! — Тя усети нежните ръце върху раменете си и видя загрижените красиви сини очи на свекърва си.
Младата жена се изправи рязко, ужасена, вцепенена от страх. Къде се намираше?
В къщата на Джулиан, в безопасния уют на имението Симарон, макар че Джулиан го нямаше. Вече получиха телеграми и тя знаеше, че съпругът й и Тия са в безопасност. Писмото на Джулиан издаваше толкова умора и отчаяние, сякаш вече не го интересуваше дали Югът ще спечели войната. Потокът от ранени от битката при Олъсти стейшън не секваше и положението бе почти толкова лошо, както когато той служеше в армията на Северна Вирджиния, където сраженията не спираха, ожесточени и кървави още от самото начало. Но всичко бе свършило, Джулиан бе добре, зълва й също бе добре, а тя бе тук и се възстановяваше след раждането на малкия им син — най-хубавият коледен подарък, който някога си бе представяла. Един дар на живота, разцъфнал в свят, помрачен от смъртта!
— Конар! — извика Рианон и скочи от съпружеското легло. Без да обръща внимание на разтревоженото лице на свекърва си, тя изтича към малкото плетено кошче, където спеше синът й. Твърде паникьосана, за да разсъждава трезво, тя сграбчи бебето и го притисна към гърдите си. Детето се събуди и се разплака.