— Рианон, ти трепериш. Нека да взема бебето — тихо предложи Тара Маккензи.
Рианон погледна детето, после Тара, подаде й го и зарови лице в шепи.
— Беше сън…
— За бебето ли?
— Да… — отвърна младата майка, после се поколеба. Отпусна се на леглото, а свекърва й седна до нея, полюшвайки бебето, за да го успокои, но все още загрижена за снаха си.
Рианон въздъхна облекчено.
— Не, не беше за моето бебе — прошепна тя, но болката продължаваше да тежи в сърцето й. — Беше друго бебе, по-голямо, което вече ходеше. Не беше Шон, синът на Алайна! Не беше тук… Къщата бе различна. Голяма, красива къща, разположена на оживена улица. В нея постоянно влизат и излизат различни хора. Къщата има голям вход с просторен коридор, стените са облепени с много красиви тапети, а подът е мраморен. Там има и една детска стая с малко люлеещо се конче, има кукли… играчки…
— Но си сигурна, че не става дума за тази къща — обади се Тара.
— Да, сигурна съм.
— Сигурно не е била и къщата на Алайна в Сейнт Огъстин. Двете с Риса разполагаха там с малко място и нямаше толкова много стаи. Със сигурност нямаше и такова великолепно преддверие.
Тара Маккензи имаше опит с малки деца. Беше отгледала не само своите три, но се бе грижила и за племенниците и внуците си. Конар вече бе затворил очи и спеше спокойно. Рианон едва се сдържаше да не го вземе, да го притисне към гърдите си, толкова благодарна и облекчена се чувстваше, че детето й бе живо.
— Беше нечие друго дете. Само ако можех да предупредя…
— Рианон, може би ще можеш да го направиш — успокои я Тара. Тя никога не се бе усъмнила в способността на младата си снаха да вижда странни неща в сънищата си. Джулиан й бе разказал как дарбата на Рианон да предсказва събитията в спасила много хора от сигурна катастрофа. Дори генералите се вслушваха в предупрежденията й.
Но понякога сърцето на Тара се свиваше от мъка за снаха й.
Някъде имаше дете, което бе в опасност. И Рианон отчаяно искаше да помогне…
Тара сложи бебето в люлката му. Прегърна снаха си и я залюля като малко дете, галейки дългата й черна коса.
— Рианон, не бива да се разстройваш толкова. Да можеш да помагаш на хората, както го правиш ти, та това… това наистина е божи дар! Всички ще внимаваме и няма да позволим на някое от малките деца да излиза само на балкона. Ще променим хода на съдбата.
— Да променим хода на съдбата… Господи, един ден децата ни ще са тези, които ще трябва да променят хода на съдбата. Нашите деца ще ни изведат от разрухата на тази война, която ние разпалихме.
— Да, те ще трябва да го променят. — Тара се отдръпна от снаха си и се усмихна. — Донякъде даже им завиждам. Те ще трябва да се борят, да се трудят, за да изградят новия свят.
— Но още много години ще бъдат изпълнени с нещастие и мъка.
— Израстването, както и придобиването на опит, често е трудно. Но това е единственият начин да се изгради новия свят. Да ти донеса ли нещо за пиене, може би чаша топло мляко?
— Не, не, благодаря ти, съжалявам, че те разтревожих. Сигурна съм, че ще мога да заспя.
Тара я целуна по челото и излезе.
Рианон остана да лежи будна. След малко стана от леглото и много нежно взе скъпоценното си дете от кошчето. Този път не го събуди. Нагласи го в леглото до себе си и остана да го наблюдава през цялата нощ.
На следващия ден след празненството в дома на госпожа Роупър Тия и Джулиан се отправиха на юг. Джулиан я предупреди, че пътуването им ще бъде дълго и бавно.
И наистина се оказа много дълго и мъчително; някои от мъжете бяха в тежко състояние. В същото време Тия бе благодарна, че е далеч от всичко, което да й напомня за битката, далече от полетата, над които се носи тежката и зловонна миризма на смъртта. От градовете, пълни с осакатени завинаги мъже. Пътуваха заедно с медицинските продоволствени фургони. Дните бяха хладни, но приятни, а нощите — поносимо студени.
Веднъж в края на март късно през нощта Джулиан бе повикан от специален куриер, изпратен от генерал Финегън. Един от най-важните му помощници бил ранен.
— Куршумът е заседнал в рамото — обясни пратеникът на Джулиан. — Само вие можете да направите толкова деликатна и трудна операция.
— Ще бъда много щастлив, ако мога да помогна на някого — отвърна Джулиан. — Особено на офицер, на когото генералът държи толкова много. Но в цялата ни група има само един здрав мъж!
Тия, която стоеше до брат си, тихо се изкашля.