— Тия, не искам да те оставям…
— Сър, искате ли чаша кафе? — обърна се младата жена към среднощния посетител.
— С удоволствие, госпожице.
Името му беше Арнолд Биксби и беше от Джорджия. Мъжът отпиваше с наслада от кафето с малко уиски, докато Тия се опитваше със спокоен глас да убеди брат си, че ще бъде добре в негово отсъствие. Изглежда, Джулиан не бе разбрал, че не го молят да тръгне с Биксби, а му нареждат.
— Джулиан, мога да се справя и сама.
— Тия, не искам да те оставям.
— Джулиан, веднъж при подобни обстоятелства се наложи да се разделим и аз бях съвсем добре. — Това беше лъжа, но брат и не знаеше нищо за трудностите, които бе преживяла, докато пристигне при Дикси и хората му преди Коледа.
— Току-що спечелихме много важна битка! Територията е безопасна, а и Лиам е с мен.
— Лиам е с един крак.
— Въпреки това е силен и як като булдог — настоя младата жена.
— Ако успеем да стигнем до това място край реката — Обади се Биксби и започна да чертае карта върху прашния под на палатката, — ще се свържем с доктор Лий Грейнджър. Той има лагер там с по-голямата част от оцелелите от Олъсти. Всъщност можем да се отбием при него по пътя си на север и да му съобщим, че вашите ранени ще се присъединят към неговите.
Джулиан продължи да се взира в сестра си.
— Никак не ми се иска да те изоставям.
— Джулиан, аз изобщо не се чувствам изоставена. Освен това ми се струва, че нямаш голям избор. А аз ще се справя. Не мога да оперирам без теб, но мога да сменям превръзки и да се грижа за ранените по време на пътуването. Правила съм го и преди — напомни му тя.
— Биксби, тази работа не ми харесва. Ако нещо се случи със сестра ми…
— Джулиан, аз ще бъда добре — настоя Тия. — Ако случайно се натъкнем на някой враг, той сигурно ще се окаже някой, когото познавам. Повечето от офицерите в тази война са съученици на Иън или приятели на татко. Джулиан, при всички случаи аз няма да съм изложена на опасност.
И наистина щеше да бъде добре. Не рискуваше нищо; нали бяха разгромили врага. Янките бяха като кучета, подвили опашките си, и сега бягаха колкото се може по-далече от бунтовническите войски, а не ги преследваха.
— Ще ти приготвя нужните неща — каза тя на брат си.
Утрото на следващия ден бе много красиво. Тия се събуди, изпълнена със спокойствие и увереност, изми се на потока, изпи кафето, което Гили й бе направил, и се погрижи, преди групата да потегли, ранените мъже да изпият поне по чаша бульон със сухари.
Гили и мъжът, който се бореше с инфекцията, бяха настанени в задната част на фургона. Мулетата бяха кротки и младежът, който бе изгубил единия си крак, можеше лесно да ги управлява. Тия, Лиам, Ханк Джоунс и Лари Хакер, на когото половината ръка беше ампутирана, щяха да яздят.
Денят започна добре. Групата се движеше много бавно, за да не се друса Гили. Ако се движеха със същото темпо, на другия ден сутринта щяха да стигнат до лагера на доктор Грейнджър.
Малко след като Тия се поздрави за успешното справяне, фургонът попадна в една дупка на пътя, колелото се счупи, фургонът се наклони, а Гили извика.
Изплашената Тия погледна към Лиам, после забърза към задната част на фургона. Глезенът на Гили се бе заклещил в дъските и обилно кървеше.
— Помогни ми да му поставя турникет! — извика тя на Лиам.
Свикнал да работи с Джулиан, Лиам бързо намери една пръчка. Тия откъсна ивица от полата си и двамата с обши усилия нагласиха турникета около раната. Кървенето спря. Тия отведе Гили до потока и почисти раната му. Гили се бореше храбро с болката, но Тия видя сълзите в очите му.
— Имаме малко уиски, хайде да си го поделим — предложи тя и отпи една глътка; Гили последва примера й. Лиам повдигна вежди към тях, но после отпи една голяма глътка. Когато се върна при фургона, Тия извади една игла и хирургически конец, които за щастие все още се намираше. Понякога се налагаше да шие раните с конски косъм.
Гили бе изпил достатъчно уиски и бе задрямал край порока. Лиам и Ханк Джоунс започнаха да устройват лагера за групата. След като свършиха, Лиам се върна при нея.
— Аз ще остана за малко с него тук, край потока — тихо рече тя. — Бедният младеж продължава да спи. — Усмихна се на Лиам. — Мисля, че половината от кръвта му е по мен. Ще се опитам да измия поне част от нея.
— Искате ли да ви пазя, госпожице Тия?
— Ако желаеш — кимна тя.
Лиам я изгледа продължително.
— Бива ви за водач, госпожице Тия.
— Не, но все пак ти благодаря.
Той се отдалечи. Тя пристъпи нетърпеливо към студената вода. Съблече блузата и потрепери. Днес носеше корсет, но той не я топлеше особено. Свали и полата. Трябваше да изпере дрехите си. Лиам щеше да й донесе другите, които носеше в раницата си, а тези тя щеше да простре върху скалите, за да изсъхнат. Трябваше да се изкъпе. Прилошаваше й от миризмата на кръв. Чувстваше се както през онази нощ край Олъсти, когато й се струваше, че никога няма да може да измие кръвта от себе си. Въпреки студената вечер тя се съблече изцяло и се търка ожесточено, докато миризмата на кръв изчезна напълно.