Да, за нея вече нямаше съмнение, че янките бяха изучили добре щата. Разбира се, с всеки изминал месец броят на юнионистите нарастваше все повече. Към армиите на Севера се присъединяваха онези, които бяха уморени от четиригодишното противопоставяне, на които бе дошло до гуша от братоубийствената война, както и тези, които бяха гласували против отделянето на Юга и се бяха обособили в Източна Флорида, за да не бъдат подчинени на Конфедерацията.
Младата жена чу виковете на преследвачите си, които се приближаваха с всяка изминала минута.
Мислено прокле лагера, който най-неочаквано се бе изпречил на пътя й.
„Тук ще бъде моето лобно място!“ — мрачно си каза тя.
Войниците в гората зад нея все още се лутаха сред лабиринта от дървета и дънери, притоци, езерца и храсти.
Но нямаше да закъснеят да се доберат до нейното укритие.
А пред нея се намираше военен лагер със стотици войници на янките.
Тия се скри зад най-близкия бор, като се опитваше да не изпада в паника. Но не можеше да престане да тръпне от ужас. Огледа лагера. Небето се смрачаваше, но въпреки това тя успя да забележи голямата палатка вдясно от центъра на лагера, точно до малкия ручей. Може би тази палатка беше само за офицери. Краят на палатката стигаше до предните борове. Местоположението на офицерската палатка издаваше намерение за някакво уединение, за отдалечаване от шумните войнишки палатки, а също и за подсигуряване на резервен път за отстъпление откъм ручея.
Тия още гледаше замислено тази палатка, когато чу някакъв шум и сърцето й изтръпна. Мъжът, който се показа от входа на палатката, беше висок, чернокос, с внушителна осанка. Но оттук Тия го виждаше само в гръб. Все пак различаваше бялата му риза и кавалерийските му бричове. Сигурно беше офицер — издаваше го властната му походка и уверената му стойка. Отдалече си личеше, че този мъж бе свикнал да заповядва.
Офицерът спря пред един млад русокос войник край огъня на няколко метра от офицерската палатка. От укритието си Тия не можеше да чуе нито дума от онова, което той говореше с плътния си баритон, все още с гръб към нея. Чу по-ясно отговора на войника, понеже той бе с лице към нея:
— Да, сър, разбрах. Ще се срещнете с полковник Брайър в ще останете с него два-три часа. Ако междувременно се завърне разузнавателният отряд, аз трябва да рапортувам на капитан Ейърс, че сте в палатката на полковник Брайър и той трябва да ви потърси там или да ви изчака тук, за да ви осведоми за резултата от разузнаването преди началото на нощта.
Офицерът продължи нататък. Тия отмести поглед към боровете край канавката, опасваща по-отдалечената страна на лагера. В следващия миг чу стъпките на приближаващите преследвачи и веднага се шмугна в най-гъстия храсталак, повела Блейз след себе си.
Щом наближи офицерската палатка, тя извика на кобилата:
— Хайде! Напред!
Кобилата послушно се впусна в тръст. Тия проследи Блейз със загрижен поглед, нервно стискайки юмруци. Блейз нямаше да се отдалечи много… поне така се надяваше господарката й, но не искаше и да издаде скривалището й. Разчиташе Блейз да остане навътре в гората, за да не й се налага да излезе по-напред, където можеше да се натъкне на някой от войниците.
Не искаше любимата й кобила да попадне в ръцете на врага.
— Хайде, момичето ми, върви — прошепна тя.
Тия я проследи с поглед как се отдалечи, доволна, че Блейз скоро откри малка поляна с гъста трева, скрита сред боровете.
Сигурна, че кобилата се е отдалечила достатъчно от лагера, тя се придвижи бързо напред през храстите. Огледа се внимателно. Беше сигурна, че може да се промъкне в голямата палатка, без да я види никой. Там можеше да изчака, да намери някакви дрехи, а когато войниците се откажат да я търсят, да се измъкне и да се скрие сред боровете.
Да, можеше да го направи — нямаше да й бъде трудно.
Но какво ще стане, ако офицерът изненадващо се върне в палатката?
Не, нямаше да се върне! Току-що бе казал на сержанта си, че ще отсъства няколко часа.
Тия прекоси краткото разстояние до палатката, коленичи в меката трева и се промуши под платнището.
Когато се озова вътре, се изправи. Цялата трепереше. Нощта бе много студена, а освен това тя бе мокра. Усещаше косата си като студена влажна наметка около раменете си, от която надолу по гърба й се процеждаха ледени капки. Освен това бе изплашена до смърт и зъбите й тракаха. Имаше нужда от одеяло. Огледа се отчаяно.
Палатката бе голяма и уютна. На земята беше постлан дори килим. До голямото войнишко легло имаше маса, а на нея бе разгърната карта. Мундирът на офицера бе преметнат на облегалката на стола до масата. Имаше огледало, малък сандък с провизии и още една масичка, отрупана с книги, военни ръководства, медицински списания и инженерни учебници. Книгите бяха овехтели от четене и за миг тя се изкуши да ги погледне. В Симарон баща й имаше голяма библиотека и насърчаваше децата си да четат. Майка й също обичаше книгите; често им повтаряше, че с книгите можеш да пътуваш из цял свят, докато си се настанил удобно в дълбокото меко кресло пред камината. Освен това книгите бяха отлични учители, които разкриваха тайните на света за тези, които бяха жадни да ги узнаят. Те бяха приятел, с когото уютно можеш да се свиеш на дивана в дъждовен ден; можеха да те развеселят, когато си много самотен и тъжен, сякаш целият свят тежи на плещите ти.