Понечи да вземе една книга, но се спря.
Не беше дошла тук, за да чете. Беше дошла, за да се скрие и да намери някакви дрехи, а със сигурност не можеше да се облече със страниците на някоя книга!
Продължи да се оглежда. Видя още един пътнически сандък. Върху него бе сгъната чиста памучна риза.
Всичко в палатката бе подредено. Тия се заинтригува що за човек бе високият тъмнокос офицер, когото бе видяла да излиза от палатката. Той бе янки, враг. Определението „враг“ пасваше по-лесно, когато се отнасяше за някой непознат. И брат й бе „враг“, но лицето му бе едно от най-обичните за нея. Сега повече от всякога изпитваше омраза към войната.
Реши, че във втория сандък сигурно има дрехи. Можеше да облече ризата, която бе сгъната върху него, а вътре сигурно щеше да открие някакви панталони. Положително щяха да са й големи, но все щеше да намери нещо, с което да ги върже на кръста си. Приближи трепереща към сандъка. Отвори го. Беше пълен с панталони. Хубави, топли, вълнени войнишки панталони. Извади ги и ги остави на сандъка, после погледна нервно към платнището, закриващо входа на палатката. Приближи до него, повдигна го леко и внимателно се огледа навън. До огъня бе седнал един войник — явно бе на пост. Видя и други мъже, заети с обичайните си задължения в лагера. Никой не подозираше за присъствието й.
Пусна платнището и се върна към сандъка. Вече почти замръзнала и изнервена, че някой може да я завари, Тия бързо смъкна корсета и долните си гащи. Пръстите й се бяха вцепенили от студ и тя с мъка развърза връзките на корсета и гащите, освободи се от мокрите си дрехи, наведе се и посегна към ризата.
В същия миг замръзна, вцепенена от страх. Усети, че имаше някой. Не чу никакъв звук, но въздухът… да… усети как въздухът се раздвижи. Някой безшумно бе влязъл.
Да, някой бе дошъл. А тя бе с гръб към него.
Чу изщракването на предпазител на пистолет.
— Кой си ти и какво правиш? Гласът бе дълбок, с властна нотка.
Тия се обърна. Мъжът бе насочил срещу нея своя колт. От гърдите й се изтръгна ужасен стон.
Взираше се право в Тейлър Дъглас. Висок, строен, тъмнокос, застрашителен — както сама бе забелязала преди вре ме. Чертите на лицето му не изразяваха никакви емоции.
Освен гняв. И безпощадност.
Да, той бе офицерът, когото бе видяла да излиза от палатката. Трябваше да се досети, трябваше да го предвиди, по-добре да се бе удавила в реката, отколкото да дойде тук!
О, разбира се! Тейлър беше янки, който много добре познаваше местността и защитните предимства на тази позиция.
И да… книгите… трябваше да се досети, че са негови. Да, това бе неговата палатка. И той се бе върнал.
Глава 13
Реагира напълно инстинктивно.
Може би бе глупаво, нелогично, но… хукна да бяга.
Обаче не стигна до никъде. Ръцете му стиснаха талията и като стоманен обръч. Вдигна я във въздуха, после я повали на войнишкото легло.
Тия се учуди колко твърди са леглата в офицерските палатки. Удари се толкова силно, че чак дъхът й секна. Ала веднага, пак по инстинкт, се опита да се надигне. Обаче той вече се бе надвесил над нея, опрял ботуша си в ръба на леглото.
— Годайва! — изръмжа Тейлър. — Добре, добре. Значи пак се срещнахме.
Тия прехапа устни, втренчена в него. Не можеше и дума да отрони. Само го гледаше вцепенено, право в очите му с цвят на презрял лешник. Все пак кръстоса ръце пред голите си гърди, разтърсена от трепета, пролазил по гърба й.
— Да не би да си глътна езика? Никога не съм допускал, че можеш да мълчиш. Хайде, говори, да видим какво ще измислиш за свое оправдание. На какво дължа това неочаквано удоволствие? — шеговито попита той.
Тия скръцна със зъби, преглътна с усилие, после примигна, но щом отново отвори очи, пак се озова пред свъсеното му лице.
— Днешната вечер беше много приятна за езда — смутено започна тя.
— Аха, така ли? Стига, Годайва, това е чиста лъжа. Отлично знам, че си способна да лъжеш много по-убедително.