Но тя не дойде. Не дойде и на другата вечер.
21
Йожени подаде главата си в стаята, където лежеше човекът без стомах.
— На телефона, господин Равик.
— Кой се обажда?
— Не знам. Не попитах. Каза ми телефонистката.
Равик не позна веднага гласа на Жоан, бе глух и далечен.
— Къде си, Жоан? — попита той.
Чуваше се, като че не му се обажда от Париж. Дори очакваше да чуе, че е някъде из Ривиерата. Никога досега не бе го търсила в болницата.
— В къщи — отвърна тя.
— В Париж ли?
— Да. Къде другаде?
— Болна ли си?
— Не. Защо?
— Защото се обаждаш в болницата.
— Потърсих те в хотела, но беше вече излязъл. Затова се обаждам в болницата.
— Да не се е случило нещо?
— Не. Защо? Исках просто да разбера как си.
Гласът й се чуваше сега по-ясно. Равик извади цигара и кибрит. Притисна кибритената кутия с лакът, драсна една клечка и я запали.
— Тук е болница, Жоан. Затова човек все очаква да му съобщят за нещастни случаи или болести.
— Не съм болна. В леглото съм, но не съм болна.
— Добре! — Равик буташе кибритената кутия напред-назад по бялата мушама на масата. И чакаше какво още ще му каже.
И Жоан чакаше. Чуваше дишането й. Тя искаше той да заговори пръв. Така щеше да й бъде по-лесно.
— Слушай, Жоан — каза Равик, — аз не мога да се бавя на телефона. Оставих болен с открита превръзка и трябва да се върна.
Тя замълча. После попита:
— Защо не ми се обади?
— Защото не знам нито телефонния номер, нито адреса ти.
— Но нали ти ги казах.
— Не, Жоан.
— Напротив. Казах ти. — чувстваше се вече сигурна. — Много добре си спомням. Ти си забравил.
— Добре. Забравил съм. Повтори ми ги. Имам молив.
Тя му каза адреса и телефонния си номер.
— Но аз съм убедена, че ти ги дадох, Равик! Напълно съм сигурна!
— Добре, Жоан. Трябва да се върна при болния. Искаш ли да вечеряме тази вечер заедно?
Тя помълча.
— Защо не ми дойдеш на гости?
— Добре. Така да бъде. Довечера към осем ли?
— Защо не дойдеш веднага?
— Сега имам работа.
— Докога?
— Около час още.
— Тогава ела след това.
„Аха. Не си свободна довечера“! — помисли той и попита:
— А защо не довечера?
— Равик — отвърна тя, понякога не разбираш и най-простите неща. Защото искам сега да те видя. А не да чакам до довечера. Иначе защо щях да те търся по това време в болницата?
— Добре. Ще дойда, щом свърша.
Той сгъна замислено листчето и се върна при болния.
Сградата беше на ъгъла на улица „Паскал“. Жоан живееше на най-горния етаж. Отвори му сама.
— Влез — каза тя. — Колко е хубаво, че дойде! Влез!
Беше по обикновена черна роба с кройка на мъжки халат. Една от чертите й, която Равик най-много харесваше, беше, че никога не носеше разни тюлове и копринени рокли. Лицето й бе по-бледо от друг път и леко развълнувано.
— Влез — повтори тя. — Чаках те. Трябва да видиш как живея.
Тръгна пред него. Равик се усмихна. Беше много ловка. Предварително отгатваше всички въпроси. Той погледна хубавите й прави рамене. Светлината падаше върху косите й. Равик почувства за миг, че много я обича.
Въведе го в една голяма стая. Ателие, изпълнено със светлината на обедното слънце. Висок и широк прозорец, който гледаше към градините между авеню „Рафаел“ и авеню „Прудон“. Вдясно можеше да се види „Порт де ла Мюет“. Зад нея проблясваше златистозелено късче от Булонската гора.
Стаята беше мебелирана в полумодерен стил. Широка кушетка с прекалено синя покривка, няколко фотьойли, които изглеждаха по-удобни, отколкото бяха всъщност, ниски масички, един фикус, американски грамофон с радио, а в ъгъла — един от куфарите на Жоан. Нищо не дразнеше погледа, но въпреки това обстановката не се хареса на Равик. Той не обичаше половинчати неща — харесваше или истински хубавото, или много лошото. А фикуси изобщо не понасяше.
Забеляза, че Жоан го наблюдава. Не беше напълно сигурна какво впечатление му е направила обстановката, но бе имала все пак смелостта да му я покаже.
— Много хубаво — каза той. — Просторно и хубаво.
Повдигна капака на грамофона. Беше хубав апарат с автоматично сменяне на плочите. На масичката до него имаше цял куп плочи. Жоан взе няколко и ги постави.
— Знаеш ли как се пуска?
Той знаеше, но каза:
— Не.
Тя завъртя едно копче.
— Чудесен е. Свири с часове. Няма нужда да ставаш, за да сменяш плочите или да завъртиш нещо. Може да си лежиш, да слушаш и да гледаш замечтано как се мръква.
Апаратът бе много хубав. Равик познаваше марката и бе сигурен, че струва около двадесет хиляди франка. Стаята се изпълни с лека, нежна музика — сантиментални парижки песни. „Ще те чакам“…