Жоан се наведе и заслуша.
— Харесва ли ти? — попита тя.
Равик кимна. Не гледаше апарата, а нея. Лицето й бе очаровано и унесено в музиката. Колко леко беше всичко за нея! И колко я обичаше за тая простота, която сам не притежаваше! „Край“ — помисли той без мъка, с чувството на човек, който напуска Италия, за да се върне в мъгливия Север.
Тя се изправи и се усмихна.
— Ела… Не си видял още спалнята.
— Трябва ли да я видя?
Жоан го погледна за миг изпитателно.
— Не искаш ли да я видиш? Защо?
— Да, наистина защо не? — отговори той. — Разбира се.
Тя докосна лицето му и го целуна. Той разбра защо.
— Хайде — каза тя после и го улови под ръка.
Спалнята беше мебелирана във френски стил. Голямо легло, стил Людовик XVI, тоалетна масичка с формата на бъбрек в същия стил; огледало, имитация барок, нов килим тип „Обюсон“, столове и кресла, като от евтин филмов реквизит. И сред тях — една много красиво изрисувана флорентинска ракла от шестнадесети век, която изобщо не подхождаше на останалата обстановка и приличаше на истинска принцеса, заобиколена от забогатели простаци. Беше бутната небрежно в ъгъла. Върху хубавия й капак бяха сложени шапки с виолетки и чифт сребърни обувки.
Леглото не бе оправено. Равик можеше да види къде е лежала Жоан. На тоалетната масичка имаше шишенца с парфюми. Един от вградените гардероби беше отворен. Вътре бяха окачени рокли. Много повече, отколкото имаше по-рано. Жоан държеше още ръката му и се облегна на него.
— Харесва ли ти?
— Хубаво е. Съвсем като за теб.
Тя кимна. Той почувства ръката и снагата й и я притегли несъзнателно към себе си. Не му се противопостави. Рамото й докосна неговото. Лицето й беше сега спокойно; нямаше вече ни следа от първоначалното леко вълнение. Бе уверено, ведро и на Равик се стори, че в него има не само сдържано задоволство, но една едва забележима, далечна сянка от тържествуване.
„Странно! Колко е долна! — помисли той. — Иска да ме превърне в жалък любовник и дори ми показва с цялото си нахалство жилището, което любовникът й е наредил… Но заедно с това прилича и на Нике от Самотраки.“
— Жалко, че не можеш да имаш жилище — каза тя. — В него човек се чувства другояче. Не като в тези тъжни хотелски стаи.
— Имаш право. Приятно ми беше да видя жилището ти. А сега си тръгвам, Жоан.
— Искаш да си ходиш? Още сега? Та ти току-що дойде.
Той взе ръцете й.
— Ще си отида, Жоан. Завинаги. Ти живееш с друг. Не мога да деля с никого жената, която обичам.
Тя издърпа веднага ръцете си.
— Какво? Какво разправяш? Аз… Кой ти каза? Що за приказки… — Погледна го втренчено, — Всъщност сещам се, Морозов, разбира се, този…
— Никакъв Морозов! Няма какво никой да ми казва. Фактите сами говорят.
Лицето й пребледня внезапно от ярост. Беше така сигурна, а ето какво стана!
— Знам! Защото имам такова жилище и не работя вече в „Шехеразада“! Непременно трябва да има някой, който да ме издържа. Разбира се! Иначе не може.
— Не съм казал, че някой те издържа.
— Все едно! Разбирам! Най-напред ме пращаш в този жалък бар, после ме изоставяш, а след това, ако някой ми заговори или се погрижи за мен, веднага означава, че ме издържа. С мръсната си фантазия тези портиери не могат да измислят нищо друго. Че сам искаш да постигнеш нещо, че работиш, това не може да се побере в главата им, която знае само какво е бакшиш. И ти му вярваш! Именно ти! Как не те е срам!
Равик се обърна, сграбчи я за ръцете, вдигна я и я хвърли през таблата на леглото.
— Така — каза той. — А сега престани да дрънкаш глупости!
Жоан беше толкова изненадана, че остана да лежи.
— Няма ли да ме набиеш?
— Не. Исках само да престанеш да дрънкаш.
— Няма да се изненадам — каза тихо през зъби тя. — Ни най-малко.
Лежеше спокойно на леглото. Лицето й беше бяло и безизразно, устните — побелели, очите имаха безжизнен, почти стъклен блясък. Гърдите й бяха полуголи. Единият й крак висеше от леглото.
— Обаждам ти се, не подозирайки нищо. Радвам се, искам да бъда с теб… и изведнъж… изведнъж! — повтори тя. — А аз те мислех за съвсем друг човек.
Равик бе застанал до вратата на спалнята. Огледа стаята с глупавата мебелировка, видя Жоан на леглото и разбра колко много си подхождат те. Ядоса се на себе си, че изобщо й е говорил. Трябваше да си тръгне, без да каже нито дума и да сложи край на всичко. Но тя щеше да отиде при него и всичко би се повторило.
— Ти! — каза тя. — Не очаквах от теб такова нещо! Мислех те за съвсем друг човек.