Той не отговори. Всичко беше толкова глупаво, че едва го понасяше. Не можеше да разбере вече защо бе мислил цели три дни, че никога няма да заспи, ако тя не се върне при него. Какво общо имаше той с всичко това? Извади една цигара от джоба си и я запали, чувстваше устата си пресъхнала. Чу, че грамофонът продължава да свири. Повтаряше първата плоча: „Ще те чакам“. Отиде в другата стая и го спря.
Когато се върна, Жоан лежеше неподвижно. Сякаш не бе мръднала. Само робата й беше по-разтворена от преди.
— Слушай, Жоан — каза той, — колкото по-малко говорим по тоя въпрос, толкова по-добре…
— Аз не започнах първа.
Поиска му се да хвърли по главата й някое от шишенцата с парфюм.
— Знам, — заяви той. — Аз започнах. И сега свършвам.
След това се обърна и тръгна. Но още не стигнал до вратата на ателието, и тя застана пред него. Тръшна я и се опря с ръце на нея.
— Така значи! — каза Жоан. — Скъсваш! Скъсваш и си отиваш! Много просто! Но аз имам още какво да кажа! Ти сам ме видя в „Клош д’Ор“, видя с кого съм и когато дойдох по-късно същата нощ при теб, тогава не те интересуваше, не се възмути, прекара нощта с мен, на сутринта това също не те подразни, пак ме пожела и аз те обичах: ти беше чудесен, не разпитваше за нищо и аз те обичах именно затова така, както никога по-рано не бях те обичала. Знаех, че трябва да бъдеш именно такъв, а не друг. Аз плаках, докато ти спеше, целувах те, бях щастлива, върнах се в къщи и те обожавах, а сега! Сега ме укоряваш за нещо, което така великодушно отхвърли и забрави през нощта, когато ме желаеше. Сега го изваждаш отново на бял свят, за да ми го натякваш, заемаш позата на оскърбен пазител на добродетелта и ми правиш сцени като ревнив съпруг. Какво искаш всъщност от мен? Какви права имаш над мен?
— Никакви — каза Равик.
— Така! Добре, че поне признаваш! Защо дойде тогава днес да ми натякваш всичко това? Защо не го стори в оная нощ, когато дойдох при теб? Естествено тогава…
— Жоан — прекъсна я Равик.
Тя млъкна. Започна да диша по-бързо и впери очи в него.
— Жоан… — повтори той. — Когато дойде оная нощ, аз мислех, че се връщаш при мен. Това ми стигаше. Но аз се заблуждавах. Ти не си се върнала при мен.
— Не се върнах ли? Кой се върна тогава при теб? Някой дух ли?
— Ти дойде само при мен, но не се върна.
— Това ми е много сложно да го разбера. Обясни ми каква е разликата.
— Знаеш каква е. Тогава аз не знаех всичко. Сега вече го знам. Ти живееш с друг.
— Така! Живея с друг! Пак същото! Щом имам някой приятел, значи живея с друг! Може би трябва да стоя по цял ден заключена в къщи и да не говоря с никого, за да не кажат, че живея с някого?
— Не ставай смешна, Жоан — каза Равик.
— Смешна ли? Кой е смешен? Ти си смешният!
— Така да бъде. Трябва ли да си послужа със сила, за да се махнеш от вратата?
Тя не се отдръпна.
— Какво ти влиза в работата дали живея с някого? Сам каза, че това не те интересува.
— Вярно е. Наистина не ме интересуваше. Мислех, че всичко е свършено. А миналото наистина не ме интересува. Но ето, че съм се заблудил. Трябвало е да постъпя другояче. Може би съм искал да се самоизмамя. Слабост — няма що. Но тя нищо не променя.
— Защо да не променя нищо? Щом признаваш, че си сгрешил…
— Не става дума кой е прав и кой — крив. Ти не само си живяла с друг, а и сега живееш. И възнамеряваш да останеш с него. Тогава аз не го знаех.
— Не лъжи! — прекъсна го тя, внезапно успокоена. — Знаеше го и по-рано!
Тя го погледна право в очите.
— Добре. — каза той. — Да кажем, че съм знаел, макар и да не ми се е искало. Знаех и не го вярвах. Ти не можеш да разбереш това. Такива неща не се случват на жените. Освен това то няма нищо общо с цялата история.
Лицето й изведнъж се помрачи от безумен, отчаян страх.
— Не мога все пак да изоставя някой, който не ми е направил нищо, само защото ти ненадейно си се появил. Не разбираш ли?
— Да — отвърна Равик.
Жоан стоеше пред него като подгонена котка, която се готви да скочи, но не може, защото са я хванали за краката.
— Така ли? — попита учудено тя. Погледът й стана по-спокоен. Раменете й се отпуснаха. — Защо ме измъчваш тогава, щом разбираш? — каза уморено тя.
— Махни се от вратата! — Равик седна на един от столовете, които бяха по-неудобни, отколкото изглеждаха на пръв поглед. Жоан се поколеба, — Ела — добави после. — Няма да избягам.
Тя тръгна колебливо и се отпусна на кушетката. Държеше се така, сякаш е много уморена, но Равик виждаше, че не е.
— Дай ми нещо да пия — каза тя.
Той забеляза, че се старае да печели време. По вече всичко му беше все едно.
— Къде са бутилките?