Съдържателката го погледна с птичите си очички.
— Разбира се. Аз ще бъда непременно тук, като дойде полицията. Ще се погрижа за всичко.
— Добре.
Върнаха се. Визенхоф се бе навел над Голдберг и продължаваше работата си. На пръв поглед изглеждаше, че и двамата правят гимнастика на пода. Съдържателната застана до вратата.
— Дами и господа — заяви тя, — трябва да повикам „Бърза помощ“. Санитарят или лекарят, който ще дойде, ще трябва да предупреди веднага полицията. След половин час най-късно тя ще бъде тук. Тия от вас, които нямат редовни документи, ще е най-добре да си приберат нещата или поне това, което е навън, да ги занесат в „Катакомбите“ и да останат там. Не е изключено полицаите да претърсят стаите или просто да потърсят свидетели.
Стаята се изпразни за миг. Съдържателката кимна на Равик, че ще даде съответни наставления на Рут Голдберг и Визенхоф. Той прибра чантата и ножиците, оставени на пода до отрязаната вратовръзка, на която личеше етикетчето на магазина „С. Фьордер. Берлин“. Струвала е най-малко десет марки. От щастливите години на Голдберг. Равик знаеше магазина. Бе купувал оттам. Прибра набързо нещата си в няколко куфара и ги занесе в стаята на Морозов. Само от предпазливост. Полицията сигурно нямаше да се интересува от нищо. Но все пак така беше по-добре… Споменът за Фернан бе все още жив в съзнанието му. И слезе в „Катакомбите“.
Доста хора сновяха там възбудени нагоре-надолу. Все бежанци без документи. Нелегалната бригада. Келнерката Кларис и келнерът Жан ръководеха прибирането на куфарите в един килер до „Катакомбите“. В самия ресторант всичко бе готово за вечеря. Масите бяха сложени. Тук-там имаше панерчета с хляб, а откъм кухнята се носеше миризма на пържено и риба.
— Полека — казваше Жан на неспокойните бежанци. — Полицията няма да се разбърза чак толкоз.
Но емигрантите не искаха да рискуват. Не бяха от тези, на които много им вървеше. Те се блъскаха да влязат с жалкото си имущество в зимника. Между тях беше и испанецът Алварес. Съдържателката предупреди всички, че полицията скоро ще дойде. Усмихна се почти виновно на Равик, но той не разбра защо.
Един слаб мъж се приближи спокойно до него. Беше Ернст Зайденбаум, доктор по филология и философия.
— Маневри — каза той, като се обърна към Равик. — Генерална репетиция. В „Катакомбите“ ли ще останете?
— Не.
Зайденбаум, ветеран от шест години, вдигна рамене.
— Аз ще остана. Не ми се бяга. Предполагам, че няма да направят нещо повече освен да съберат свидетелски показания за произшествието. Кой ще се интересува от смъртта на един стар немски евреин?
— За него сигурно не, но ще се интересуват от живите, незаконно пребиваващи тук бежанци.
Зайденбаум намести пенснето си.
— Все ми е едно. Знаете ли какво направих при последната проверка? Един полицай слезе дори в „Катакомбите“. Беше преди повече от две години. Облякох една от белите престилки на Жан и започнах да прислушвам по масите. Разнасях пиене на полицаите.
— Хубава идея.
Зайденбаум кимна.
— Идва време, когато ни дотяга и да бягаме.
Той се запъти към кухнята, за да разбере какво ще има за вечеря.
Равик излезе в двора през задната врата на „Катакомбите“. Една котка пробяга пред краката му. Другите вървяха пред него. Щом излязоха на улицата, всички бързо се пръснаха. Алварес накуцваше. „Може би тоя крак ще се оправи с операция“ — помисли разсеяно Равик.
Докато седеше на площад „Тери“, той почувства изведнъж, че Жоан ще дойде тази вечер. Не можеше да обясни защо, това чувство просто го обзе ненадейно.
Плати вечерята и тръгна бавно към хотела. Беше топла, ранна нощ; в тесните улички се червенееха светлинните фирми на хотелите, които дават под наем стай на час. Иззад завесите на прозорците прозираха ивички светлина. Група моряци вървяха след няколко проститутки. Бяха млади, шумни, разгорещени от виното и лятото; всички изчезнаха в един от хотелите. Отнякъде се дочу акордеон. Една мисъл проблясна като ракета в съзнанието на Равик, литна над него и изрисува вълшебна гледка в тъмнината: Жоан го чака в хотела, за да му каже, че е зарязала всичко, връща се при него и се хвърля в обятията му…
Спря се. „Какво става с мен? — помисли той. — Защо съм застанал тук и ръцете ми докосват въздуха, сякаш е къдрокоса глава? Късно е вече. Нищо не може да се върне. Никой не се връща. Както никога не се връща преживеният час.“
Той продължи към хотела, пресече двора и стигна до задния вход на „Катакомбите“. През вратата забеляза няколко души, насядали вътре. Сред тях беше и Зайденбаум. Не като келнер, а като посетител. Опасността, изглежда, бе преминала. Равик влезе.