Морозов беше в стаята си.
— Щях да излизам — каза той. — Когато видях куфарите, помислих, че ще заминаваш за Швейцария.
— Всичко наред ли е вече?
— Да. Полицаите няма да се върнат. Оставиха дори трупа. Ясен случай. Покойникът е горе. Ще го изнасят вече.
— Добре. Мога да се върна тогава в стаята си. Морозов се засмя.
— Този Зайденбаум! — допълни после. — През цялото време беше там. С чанта, в която бе поставил някакви документи и пенснето си. Представи се за адвокат, агент на застрахователно дружество. Държа се доста грубо с полицията. Успя да спаси паспорта на стария Голдберг. Заяви, че му бил потребен. Полицията имала право да вземе само личната му карта. И измъкна паспорта. Има ли самият той документи?
— Никакви.
— Чудесно! — заяви Морозов. — Паспортът е със стойност на злато. Валиден е още една година. Някой може да го използува. Не в Париж естествено, освен ако е нахален като Зайденбаум. Снимката може лесно да се смени. Има специалисти, които срещу малко пари ще подправят датата на раждането, ако новият Арон Голдберг се окаже по-млад. Нов вид преселение на душите — един паспорт се използува за няколко живота.
— Значи, Зайденбаум ще се нарича отсега-нататък Голдберг?
— Не. Отказа. Било под неговото достойнство. Зайденбаум е истински Дон Кихот сред чуждите поданици от нашето подземие. Той е твърде любопитен да види какво може да се случи на хора като него, та да иска да си послужи с един откраднат паспорт. Ти не го ли искаш?
Равик поклати глава.
— Не. И аз съм на мнението на Зайденбаум.
Той взе куфарите си и се качи на горния етаж. В коридора на етажа, където живееше семейство Голдберг, го настигна един стар евреин в черен кафтан, с брада и бакенбарди и с лице на библейски патриарх. Той пристъпваше безшумно с гумените си подметки — сякаш плуваше, неясен и блед, в мрачния коридор. Отвори вратата на семейство Голдберг. Оттам проблясна за миг червеникава светлина на свещи и Равик чу странно, полуглухо, полуотчаяно, монотонно, почти меланхолично ридание. „Оплаквачки“ — помисли той. Дали такова нещо все още съществува? Или това беше само Рут Голдберг?
Когато отвори вратата на стаята си, видя Жоан, седнала до прозореца. Тя скочи веднага.
— Ето те най-после. Какво се е случило? Защо си с куфарите? Пак ли трябва да заминеш?
— Нищо няма — каза Равик, като остави куфарите до леглото. — Направих го от предпазливост. Един човек в хотела почина. Трябваше да повикат полиция. Но сега всичко е наред.
— Търсих те по телефона. Отговориха ми, че не живееш вече тук.
— Била е съдържателката. Умна и предпазлива както винаги.
— Тогава дойдох тук. Стаята беше отворена и празна. Твоите неща ги нямаше. Веднага помислих… Равик!
Гласът й трепереше.
Той се усмихна пресилено.
— Както виждаш, не съм човек, на когото можеш да се опреш.
Някой почука на вратата. Бе Морозов, носеше няколко бутилки.
— Равик, забрави провизиите си…
В тъмнината забеляза Жоан, но се престори, че не я вижда. Не разбра дали изобщо я бе познал. Морозов му подаде шишетата и си отиде, без да влезе.
Равик остави бутилките калвадос и вувре на масата. През отворения прозорец се чуваше гласът, който бе чул в коридора. Оплакваше смъртника. Ту се засилваше, ту заглъхваше. После пак отново. В топлата нощ прозорците на Голдберг бяха сигурно отворени, трупът на стария Арон се разлагаше вече бавно в стаята с махагонови мебели.
— Равик — каза Жоан, — тъжна съм. Не знам защо. Целият ден ми е тъжно. Нека да остана тук.
Той не отговори веднага. Беше изненадан. Очаквал бе, че ще постъпи другояче. Не така направо.
— До кога? — попита той.
— До утре.
— Не е задълго.
Тя седна на леглото.
— Не можем ли да забравим това поне за един ден?
— Не, Жоан.
— Аз не искам нищо. Искам само да спя до теб. Или дори на дивана.
— Невъзможно е. Ще излизам. Трябва да отида в болницата.
— Няма значение. Ще те почакам. Нали съм го правила и друг път.
Той не отговори. Изненада се от собственото си спокойствие. Горещината и възбудата, които бе чувствал на улицата, бяха изчезнали.
— Освен това сигурно не е нужно да отидеш в болницата — добави Жоан.
Той замълча. Знаеше, че е загубен, ако я остави. Все едно да подпише чек без покритие. Щеше да дойде пак, да държи на постигнатото като на свое право, да иска всеки път по нещо ново, без да отстъпва сама, докато го завладее напълно, за да го изостави накрая, след като й омръзне и стане жертва на собствената си слабост и неутолими желания, безпомощен и покварен. Тя нямаше такова намерение и дори не го съзнаваше. Но така щеше да стане. Лесно е да се каже, че една нощ няма никакво значение; човек губи всеки път частица от съпротивата си, частица от това, което не трябва да се покварява никога в живота. Католическият катехизис казва със странна и предпазлива заплаха, че това е прегрешение пред светия дух и добавя мрачно в противоречие с всичките си догми, че този грях не се прощава нито на този, нито на онзи свят.