— Вярно е — каза Равик. — Не трябва да отида в болницата, но не искам да останеш тук.
Той очакваше да избухне. Но тя запита съвсем спокойно:
— Защо?
Трябваше ли да се опита да й обясни? Можеше ли изобщо да го направи?
— Ти нямаш нищо общо с тази стая — каза той.
— Имам.
— Не.
— Защо?
Той замълча. „Колко е ловка!“ — помисли си. — Принуждава го с въпросите си да дава обяснения. А който прави това, вече се отбранява.
— Знаеш защо — отвърна той. — Не задавай глупави въпроси.
— Не, ти просто не ме искаш вече.
— Не — отговори той и добави против волята си: — Не е така.
Монотонният плач от стаята на Голдберг влизаше през прозореца. Оплакване на мъртвец. Скръб на ливански пастири в странична парижка уличка.
— Трябва да ми помогнеш, Равик — каза Жоан.
— Най-добре ще си помогнем, ако се разделим. Така ще е по-хубаво и за теб, и за мен.
Тя не обърна внимание на думите му.
— Трябва да ми помогнеш. Мога да те излъжа, но не искам вече. Да. В живота ми има друг човек. Но всичко е съвсем различно, не е като с теб. Ако беше същото, нямаше да дойда.
Равик извади цигара от джоба си. Почувства сухата хартия. Така било значи! Най-сетне му каза. Прободе го като нож, но не го заболя. Никога не те боли, когато знаеш нещо със сигурност. Нараняват те само очакването и последиците.
— Никога не е същото — каза той. — И винаги е същото.
„Какви глупости говоря — помнели си. — Вестникарски парадокси. Колко жалка може да бъде истината, когато я изречеш.“
Жоан стана.
— Равик, не е вярно, че можем да обичаме само един човек, сам знаеш. Има хора, които могат. Те са щастливи. Но има и други, които постоянно нещо ги тласка ту тук, ту там. И това ти е известно.
Той запали цигара. И без да я погледне, знаеше как изглежда сега. Бледа, с тъмни очи, мълчалива, задълбочена, почти умоляваща, крехка — и непобедима. Такава бе и у дома си онзи следобед, като ангел на Благовещението, изпълнен с вяра и лъчезарна убеденост, ангел, който се преструва на Спасител, а всъщност се опитва да те разпъне бавно на кръст, за да не можеш да избягаш.
— Да — каза той. — Това е едно от извиненията ни.
— Не е никакво извинение. Не си щастлив, когато го вършиш. Но нещо те тласка към него, без да можеш да го превъзмогнеш. Това е нещо зловещо, истински лабиринт, борба, нещо, което трябва да го преживееш. Не можеш да избягаш от него. То те гони. Настига те. Искаш да избягаш, но то е по-силно.
— Защо мислиш тогава? Следвай го, щом е по-силно от теб.
— Това и правя. Защото знам, че не мога да сторя нищо друго. Но… — Гласът й се промени: — Равик, не искам да те загубя.
Равик мълчеше. Пушеше, без да усеща дима. „Не искаш да ме изгубиш — помисли той. — Но не искаш да изгубиш и другия. Така е. Как може да си способна на подобно нещо! Затова трябва да се махна. Не заради другия — той може да бъде лесно забравен. За него имаш и оправдание. Лошото е, че не можеш да се отървеш вече от този си навик. Ще скъсаш с него, но ще се намери друг. И това ще се повтаря. Кой знае колко пъти. Защото е в кръвта ти. И аз постъпвах така преди. Но с теб не мога. Затова трябва да се махна. Сега съм все още в състояние да го сторя… Но следващия път…“
— Мислиш, че това е някакво особено положение — каза той. — Най-обикновеното нещо на света е да имаш съпруг и любовник.
— Не е така.
— Напротив. Има много разновидности. Една от тях е твоят случай.
— Как можеш да кажеш това? — подскочи тя. — Ти никога не си бил и няма и да бъдеш мой любовник! По-скоро другият… — Тя млъкна. — Не! И така не е! Не мога да го обясня!
— Добре. Да го наречем сигурност и авантюра. Това звучи по-добре. А е все същото. Искаш едното, без да се отказваш от другото.
Тя поклати глава.
— Слушай, Равик — заговори в тъмнината с глас, който го трогна. — Човек може да изрази това и с добри, и с лоши думи. Но то не се променя. Аз те обичам и ще те обичам до края на живота си. Това поне ми е известно и ясно. Ти си моят кръгозор и всичките ми мисли свършват с теб. Каквото и да стане, аз ще бъда винаги с теб. Не те мамя. Не желая да ти отнемам нищо. Затова именно дойдох пак при теб, не съжалявам затова и не се чувствам виновна.