— Няма виновни, когато става дума за чувства, Жоан. Кое те кара да мислиш така?
— Мислих дълго, много дълго, Равик. Мислих за теб и за мен. Ти никога не си ме желал напълно. Може би сам не го съзнаваш. У теб имаше винаги нещо, което бе затворено за мене. Аз не можех да проникна никога напълно в душата ти. А исках! И то как! Струваше ми се, че всеки миг може да избягаш. Никога не бях сигурна. Обстоятелството, че полицията те изгони, че трябваше да заминеш… това можеше да се случи или не… но един ден ти щеше да си отидеш по свое желание, просто да престанеш да живееш тук, да заминеш някъде…
Равик погледна лицето й в полумрака. Имаше нещо вярно в думите й.
— Винаги беше така — продължи тя, — винаги. Тогава се яви човек, който искаше мен и само мен, напълно и завинаги, без никакви усложнения. Аз отначало се изсмях. Не го исках. Почнах само да се забавлявам с него. Защото всичко това изглеждаше толкова безобидно, така лесно да се зареже… докато то изведнъж се превърна в нещо повече, в някакво насилие, в нещо, което искаше да завладее и мен. Аз се борех, защото бе безсмислено, защото ми беше чуждо, защото нищо в мен не го желаеше, а само една част от мен, но тя започна да ме тласка като по лек наклон, на който се смееш отначало, докато изведнъж усещаш, че нищо вече не може да те задържи, че всяка съпротива е безполезна. Но аз не принадлежа на него, Равик, а само на теб.
Той хвърли цигарата си през прозореца. Тя хвръкна като светулка надолу към двора.
— Станалото — станало, Жоан, не можем нищо да променим.
— Не искам нищо да променям. То ще мине. Аз съм само твоя. Защо се върнах? Защо чаках пред вратата ти? Защо стоя тук, въпреки че ме гониш, и защо идвам пак? Знам, че няма да ми повярваш, че подозираш други причини за моето държание. Какви ли причини? Ако онзи живот ме задоволяваше, нямаше да се върна. Щях да те забравя. Ти казваш, че търся у теб сигурност. Не е вярно! Търся любов!
„Думи — помисли Равик. — Сладникави думи. Приятен лъжлив балсам. Помощ, любов, да си принадлежим един на друг, да се върна… Думи, сладникави думи, нищо повече! Колко думи съществуват за простото, безумно, жестоко привличане на две тела. Каква дъга от фантазия, лъжи, чувства и самоизмами се извисява над него! Ето Го сега в тая последна нощ, застанал спокоен в тъмнината, позволявайки на тоя поток от сладникави приказки да го облива, макар и да знае, че те не означават нищо друго освен раздяла, раздяла, раздяла! Всичко бе загубено, още докато разговаряхме за него. Богът на любовта е с окървавено чело. Не разбира от думи.“
— Трябва да си вървиш вече, Жоан.
Тя стана.
— Нека да остана тук. Позволи ми. Само тая нощ.
Той поклати отрицателно глава.
— За какво ме смяташ? Аз не съм автомат.
Тя се облегна на него. Равик почувства, че трепери.
— Няма значение. Нека да остана.
Той я отстрани внимателно.
— Няма защо да започваш точно с мен, за да мамиш другия. И без това го чакат достатъчно страдания.
— Не мога да се върна сега сама в къщи.
— Няма да бъдеш задълго сама.
— Ще бъда. Сама съм. От няколко дни. Той не е в Париж.
— Така… — отвърна спокойно Равик и я погледна. — Поне си откровена. Човек знае къде е, когато е с теб.
— Не затова дойдох.
— Не, разбира се.
— Дори не трябваше да ти го казвам.
— Правилно.
— Не искам да си отида сама, Равик.
— Ще те заведа тогава.
Тя пристъпи бавно назад. И каза тихо, почти заплашително:
— Ти не ме обичаш вече.
— Затова ли дойде — да го научиш?
— Да, и затова. Не само затова, но отчасти и затова.
— Господи, Жоан! — отвърна нетърпеливо Равик. — Тогава току-що си чула едно от най-искрените признания в любов.
Тя не отговори. Погледна го.
— Мислиш ли, че иначе бих имал нещо против да те задържа, без да искам да знам с кого живееш? — попита я той.
Тя се усмихна. Това всъщност не бе усмивка, а някакво вътрешно сияние, сякаш в душата й бе пламнал някакъв огън, чийто пламък стигаше чак до очите й.
— Благодаря, Равик — И добави предпазливо, като продължаваше да го гледа. — Няма да ме изоставиш, нали?
— Защо питаш?
— Ще чакаш, нали? Няма да ме изоставиш?
— Струва ми се, че не съществува подобна опасност, ако се съди от досегашните ни отношения.
— Благодаря ти.
Тя се промени. „Колко бързо се утешава — помисли той. — Защо да не се утеши? Смяташе, че е спечелила това, което иска, и без да остане тук.“ Целуна го.
— Знаех, че ще постъпиш така, Равик. Така и трябваше. Сега ще си отида. Няма защо да ме изпращаш. Ще си отида сама.
— Застана на вратата.
— Не идвай повече — каза той. — И не мисли за нищо. Няма да умреш без мен.