— Няма. Лека нощ, Равик.
— Лека нощ, Жоан.
Той отиде до стената и запали лампата. „Така и трябваше да направиш…“ Потрепера. „Направени са от глина и злато — помисли после. — От лъжи и състрадание. От измама и безсрамна истина.“ Седна до прозореца. Отдолу се дочуваше все още тихото, монотонно ридание. Една жена, която бе мамила съпруга си, сега го оплакваше. Или може би защото религията й повеляваше това. Равик се учуди, че не е по-нещастен.
23
— Да, върнах се, Равик — каза Кейт Хегстрьом. Беше в стаята си в хотел „Ланкастър“. Отслабнала бе. Мускулите под кожата й изглеждаха хлътнали, като че са изстъргани с много фини инструменти. Чертите й се бяха поизострили, а кожата приличаше на коприна, която може много лесно да се скъса.
— Мислех, че сте още във Флоренция… Или в Кан… или вече в Америка.
— През цялото време бях във Флоренция. Във Фиезоле. Докато най-накрая не можех вече да издържам. Спомняте ли си как се опитвах да ви убедя да дойдете с мен? Книги, камина, вечери, спокойствие. Книгите бяха на мястото си… Камината — също… Но спокойствието… И градът на свети Франциск Асизки дори е станал шумен. Шумен и неспокоен като всичко останало. Там, където той е проповядвал любов на птиците, сега маршируват мъже в униформи, замаяни от самохвалство, големи думи и бездънна омраза.
— Винаги е било така, Кейт.
— Не точно така. Само преди няколко години моят домоуправител беше любезен господин с кадифени панталони и обувки от въже. Сега е герой с високи ботуши и черна риза, въоръжен е със златни ками и държи речи, в които твърди, че Средиземно море трябва да бъде само италианско, че Англия трябва да бъде унищожена, а Ница, Корсика и Савоя да бъдат върнати на Италия. Този кротък народ, Равик, който не е печелил ни една война векове наред, обезумя, откакто го оставиха да победи Етиопия и Испания. Мои приятели, разумни хора преди три години, днес сериозно вярват, че могат за три месеца да покорят Англия. Страната кипи. Какво става? Избягах от грубостта на кафявите ризи във Виена; сега напуснах Италия заради безумието на черноризците; казват, че другаде имало зелени ризи, а в Америка — сребърни, разбира се… Целият свят ли е обзет от лудост по разни ризи?
— Изглежда. Но твърде скоро ще се промени. Цветът на всички ще стане червен.
— Червен ли?
— Да. Кървавочервен.
Кейт Хегстрьом погледна надолу към двора. Мека зеленикава светлина се процеждаше през листата на кестените.
— Невероятно — каза тя. — Две войни за двадесет години е прекалено много. Още сме твърде уморени от първата война.
— Уморени са само победителите. Но не и победените. Победителите бързо забравят.
— Да, може би. — Тя го погледна. — Не остава много време, нали?
— Страхувам се, че не.
— Мислите ли, че това се отнася и за мен?
— Защо не? — вдигна глава Равик. Тя не отбягна погледа му. — Видяхте ли Фиола? — попита той.
— Да. Един, два пъти. Той е от малцината, които още не са се заразили от черната чума.
Равик не отговори. Изчакваше.
Кейт Хегстрьом взе от масата една огърлица от бисери и почна да си играе с нея. В тънките й пръсти тя приличаше на скъпа молитвена броеница.
— Чувствам се като Скитника евреин — добави после тя. — Търся малко покой, но изглежда, че съм тръгнала в неподходящо време. Никъде не мога вече да го намеря. Само тук е малко по-спокойно.
Равик погледна бисерите. Бяха създадени от безформени сиви мекотели, подразнени от чуждо тяло, зрънце пясък в черупките им. Тази нежна и сияйна красота се дължеше на едно случайно раздразнение, „Човек трябва да запомни това“ — помисли той.
— Не мислихте ли да отидете в Америка, Кейт? Всеки, който има възможност да напусне Европа, трябва да го стори. Късно е вече за друго.
— Искате да ме отпратите ли?
— Не. Нали казахте миналия път, че имате намерение да уредите нещата си и да се върнете в Америка?
— Да. Но вече не искам. Още не. Искам да остана тук известно време.
— В Париж е горещо и неприятно през лятото. Тя остави бисерите.
— Не е толкова неприятно, ако е последното ти лято, Равик.
— Последното ли?
— Да. Последното, преди да си замина.
Равик замълча. „Какво знае? — питаше се той. — Какво й е казал Фиола?“
— Какво става в „Шехеразада“? — попита тя.
— Отдавна не съм бил там. Морозов казва, че всяка вечер е препълнено. Като останалите нощни барове.
— През лятото?
— Да, и през лятото, когато повечето заведения от тоя род са затворени. Учудвате ли се?
— Не. Всеки бърза да сграбчи каквото може, преди да настъпи краят.