— Не това е причината. Той ревнува само когато мисли, че има и нещо друго. — Поколеба се отново. — Че се намесват и чувства.
Тя не вдигна глава. Равик взе ръката й, отпусната на масата.
— Слушай, Люсиен — каза той. — Много е мило, че си спомни за мен. И че искаш да бъдеш с мен. Ти си прекрасна и аз бих те взел със себе си. Но не мога да бъда с жена, която съм оперирал. Разбираш ли?
Тя повдигна дългите си ресници и кимна бързо.
— Да.
После стана.
— Тогава си тръгвам.
— Сбогом, Люсиен. Всичко хубаво. Пази се да не се разболееш.
— Добре.
Равик записа нещо на едно листче. След това й го подаде.
— Вземи това лекарство, ако още го нямаш. То е най-ефикасното. И не давай всичките си пари на Бобо.
Люсиен се усмихна и поклати отрицателно глава. И тя, и Равик знаеха, че въпреки всичко ще му ги даде. Равик я проследи с поглед, докато изчезна в тълпата. След това повика келнера.
Жената със синята шапка мина отново край него. Бе наблюдавала сцената. Сега си вееше със сгънатия вестник и показваше изкуствените си зъби.
— Ти, сладурче, си или импотентен, или хомосексуалист — каза тя приятелски, минавайки край него. — Бъди щастлив и ти благодаря от сърце.
Равик тръгна в топлата нощ. Над покривите на къщите проблясваха светкавици. Беше тихо. Той видя, че входът на Лувъра е осветен. Вратите бяха отворени и влезе вътре.
Имаше нощна изложба. Няколко зали бяха осветени. Обиколи египетската експозиция, която приличаше на огромен светещ гроб. Клекнали или изправени каменни царе от преди три хиляди години гледаха неподвижно с гранитните си очи групите обикалящи студенти, жени със старомодни шапки и отегчени възрастни мъже. Миришеше на прах, застоял въздух и безсмъртие.
В гръцката зала пред Венера Милоска си шепнеха няколко девойки, които никак не приличаха на нея. Равик се спря. След гранита и зеления египетски сиенит мраморът изглеждаше декадентски и мек. Леко закръглената Венера напомняше някоя самодоволна, къпеща се домакиня, красива, но глупава. Аполон гущероубиецът приличаше на хомосексуалист, който се нуждае от повечко гимнастика. Статуите бяха изложени в зали и това именно ги убиваше. Но не и египтяните, създадени за гробници и храмове. На гърците им трябваше слънце, въздух и колони, зад които блести златистата светлина на Атина.
Равик продължи по-нататък. Голямата зала със стълбата се приближаваше властно към него. И изведнъж над всичко останало израсна Нике от Самотраки.
Отдавна не бе я виждал. Последният път беше облачен ден. Мраморът изглеждаше тогава потъмнял и в сивата зимна светлина на музея богинята на победата му се стори зъзнеща и неуверена. Тя се издигаше сега високо над стълбите, на останките от мраморния кораб, осветена от прожектори, сияеща, с широко разперени крила, с дреха, прилепнала от вятъра до устремената й снага, блестяща и готова да литне. Пурпурното Саламинско море сякаш ревеше зад нея, а небето тъмнееше в кадифено очакване.
Тя не знаеше какво е морал. Не знаеше какво са бури и засади. Познаваше само победата и поражението, които са почти едно и също. Не беше изкушение, а само полет; не беше съблазън, а само безгрижие. Нямаше тайни, а беше все пак по-вълнуваща от Венера, която изтъкваше още повече своя пол, като го прикриваше. Приличаше на птиците и корабите, на вятъра, вълните и кръгозора. Нямаше родина.
„Няма родина — помисли Равик. — Но нямаше и нужда от нея. На всеки кораб беше като у дома си. Родината й е навред, където има смелост, борба и дори поражение, стига то да не се примесва с отчаяние. Тя бе не само богиня на победата, но и на всички авантюристи и бежанци, докато не се предадат.“
Той се огледа. В залата не бе останал вече никой.
Студентите и туристите с пътеводители в ръка се бяха прибрали по домовете си. Дом… какъв друг дом съществува за хората без родина освен бурния кратковременен подслон в едно чуждо сърце? Може би затова любовта разтърсва и завладява така силно сърцата на бездомниците… защото нямат нищо друго? Не се ли опита точно затова да избяга от нея? Но тя не го ли догони и повали? Много по-трудно бе да се надигнеш отново на хлъзгавия лед в чуждата страна, отколкото на родната, добре позната земя.
Нещо привлече погледа му. Нещо бяло, малко и пърхащо. Пеперуда, която бе влязла сигурно през отворените врати. Може би бе долетяла откъм топлите розови лехи на парка „Тюйлери“, пробудена в уханния си сън от двама влюбени, замаяна от светлината на непознати за нея многобройни и объркващи слънца, сега търсеше убежище в тъмнината зад тежките врати и се луташе в просторните зали, където щеше да заспи уморена на някой мраморен корниз, на парапета на прозореца или на рамото на някоя сияйна богиня. На сутринта щеше да потърси цветя, живот, сладкия мед на цветчетата, но нямаше да намери нищо и щеше да заспи пак на хилядолетния мрамор, изнемощяла и безпомощна, докато тънките упорити крачета се отпуснат съвсем и тя се отрони като листче в ранна есен.