— Няма ли да поръчаш и за себе си?
— Не. Имам вече.
Жоан го изгледа.
— Да знаеш как те мразя понякога!
— Може — Равик погледна към масата на Хааке. „Стъкло — помисли той. — Трептящо, подвижно, прозрачно стъкло. Улицата, масите, хората — всичко е потънало в каша от трептящо стъкло.“
— Ти си студен, егоист…
— Жоан — каза Равик, — друг път ще говорим за това.
Тя млъкна, докато келнерът оставяше чашата.
— Ти ме забърка във всичко това — продължи предизвикателно тя.
— Знам. — Видя за миг пълничката бяла ръка на Хааке, която се протегна над масата, за да вземе захар.
— Ти и никой друг! Ти никога не си ме обичал, само си играеше с мен, разбра, че те обичам и пак не се трогна.
— Вярно е.
— Какво?
— Вярно е — каза Равик, без да я погледне. — Но после всичко се промени.
— Да. После! После! Когато всичко тръгна наопаки! Когато беше вече много късно. И то по твоя вина.
— Знам.
— Не говори така с мен. — Лицето й бе пребледняло и сърдито. — Ти дори не ме слушаш.
— Слушам те. — Той я погледна. Трябваше да говори, да каже нещо, безразлично какво. — Да не си се скарала с твоя артист?
— Да.
— Ще мине.
В ъгъла се издигаше синкав дим. Келнерът наля отново кафе. Хааке като че не бързаше.
— Бих могла да отрека — каза Жоан. — Можех да кажа, че съм дошла случайно тук. Но не го направих. Търсих те. Реших да го напусна.
— Така казват всички.
— Страхувам се от него. Той ме заплашва. Иска да ме застреля.
— Какво? — Равик вдигна изведнъж глава. — Какво каза?
— Казва, че иска да ме застреля.
— Кой? — Той бе слушал наполовина. Сега разбра. — О, да, разбрах! Но ти не му вярваш, нали?
— Ужасно е избухлив.
— Глупости! Човек, който говори тия неща, не ги върши. Още по-малко пък артист.
„За какво приказвам? — помисли той. — Каква е тази история? Какво търся тук? Един глас, едно лице и това бръмчене в ушите! Какво значение имат те за мен?“
— Защо ми разправяш всичко това? — попита той.
— Ще го напусна. Искам да се върна при теб.
„Ако той вземе такси, ще минат най-малко няколко секунди, докато аз успея да спра друго — помисли Равик. — Може да го изпусна.“ Той стана.
— Почакай. Ще се върна веднага.
— Къде отиваш?…
Той не отговори. Пресече бързо тротоара и повика едно такси.
— Ето ви десет франка. Можете ли да ме почакате няколко минути? Имам още малко работа вътре.
Шофьорът погледна парите, после Равик. Равик смигна. Той също смигна, като въртеше бавно в ръце банкнотата.
— Това е извън сметката — каза Равик. — Нали разбирате защо.
— Разбирам — ухили се шофьорът. — Добре, ще чакам тук.
— Спрете така, че да можете да потеглите веднага.
— Разбрано, шефе.
Равик си проправи отново път през тълпата. Гърлото му се сви, като видя Хааке пред входа. Не чуваше какво казва Жоан.
— Почакай — каза той. — Почакай! Ей сега! Една секунда!
— Не! — Тя стана. — Ще съжаляваш! — Почти ридаеше.
Той направи усилие да се усмихне. Уловил бе здраво ръката й. Хааке стоеше все още пред входа.
— Седни! Само една секунда!
— Не!
Искаше да изтръгне ръката си от неговата. Той я пусна. Не искаше никакви сцени. Тя тръгна бързо между масите пред входа. Хааке я проследи с поглед. След това обърна бавно поглед към Равик, после отново в посоката, в която бе отминала Жоан. Равик седна. Почувства как кръвта изведнъж забуча в слепоочията му. Извади портфейла си и се престори, че търси нещо. Забеляза, че Хааке тръгна бавно между масите. Загледа равнодушно в друга посока, откъдето той трябваше да мине.
Продължи да чака. Стори му се, че е минала цяла вечност. Внезапно го обзе невъобразим страх. Ами ако Хааке се е върнал? Обърна бързо глава. Нямаше го. Беше изчезнал. Всичко му се завъртя изведнъж пред очите.
— Ще позволите ли? — попита някой до него.
Равик не чу. Гледаше към изхода. Хааке не се бе върнал в ресторанта. „Да скоча — помисли той, — да изтичам след него, да се опитам да го настигна.“ Гласът зад него се обади пак. Той се обърна и не можа да повярва на очите си. Хааке бе обиколил отзад и стоеше сега пред него. Той сочеше стола, на който бе седяла Жоан.
— Ще позволите ли? Няма друга свободна маса.
Равик кимна. Не беше в състояние да продума. Като че някой бе изсмукал кръвта от главата му. Тя се изливаше сякаш под стола, оставяйки тялото му като празен чувал. Облегна здраво гръб на стола. Млечнобялата течност беше все още в чашата пред него. Вдигна и отпи. Стори му се тежко. Погледна чашата. Държеше я здраво в ръка. Само жилите му трепереха.
Хааке си поръча коняк. Стар коняк. Говореше френски с подчертан немски акцент. Равик повика едно вестникарче.