— Не. Защо?
Равик я погледна.
— Мислиш ли, че ще оставя някого тук, като знам, че ще дойдеш? — отвърна. Жоан.
Той продължаваше да я гледа. Тя стоеше пред него усмихната и невредима.
— Как ти хрумна това.
Усмивката й се разшири.
— Равик — започна тя. Изведнъж му дойде наум, че тя е сметнала въпросите му като проява на ревност и сега се радва. Стори му се, че чантата с инструментите му тежи цял тон. Той я остави на един стол и каза:
— Проклета измамница!
— Какво? Какво те прихвана?
— Проклета измамница! — повтори той. — А пък аз, магарето, се хванах на въдицата ти.
Взе чантата и тръгна към вратата. Тя веднага го настигна.
— Какво искаш? Не си отивай. Не ме оставяй сама! Не знам какво ще направя, ако ме оставиш.
— Лъжкиня! — отвърна Равик. — Жалка лъжкиня! Това, че ме лъжеш, не е толкова страшно, противно е само, че го правиш, така просташки. С тия неща не се играе.
Жоан го избута от вратата.
— Погледни само какво направи преди малко и сам ще се убедиш! Виж как вилня! Ти просто не знаеш на какво е способен! Страхувам се, че ще се върне.
Прекатурен беше един стол. Една лампа. Парчета от счупено стъкло.
— Обуй се — каза Равик, — за да не се порежеш. Само това мога да те посъветвам.
Между счупените стъкла имаше някаква снимка. Той бутна с крак стъклата и вдигна снимката.
— Ето, вземи… — добави после, като я хвърли на масата. — А сега ме остави на мира.
Жоан стоеше пред него и го гледаше. Лицето й беше променено.
— Равик — каза тихо и сдържано тя. — Не ме интересува как ще ме наречеш. Често съм лъгала и ще продължавам да лъжа. Защото всички мъже желаят това.
Бутна настрана снимката, която се плъзна по масата така, че Равик можа да я види. Не беше снимката на мъжа, с когото бе я видял в „Клош д’Ор“.
— Всеки иска да го лъжат — продължи презрително тя. — „Не лъжи! Не лъжи! Казвай само истината!“ А когато им я кажеш, не им е приятно! На никого! Но теб не съм лъгала често. Теб не. Просто не исках…
— Добре — отговори Равик. — Няма защо да говорим повече.
Изведнъж се почувства някак си странно развълнуван. Нещо го бе трогнало. Ядоса се, защото не искаше вече да се разнежва.
— Да. Нямаше нужда да те лъжа — продължи тя, като го погледна почти умоляващо.
— Жоан…
— Не те лъжа и сега. Всичко не е лъжа, Равик. Повиках те, защото наистина ме беше страх. За щастие можах да го изгоня. Заключих вратата. Това бе първата мисъл, която ми мина през ум. Толкова зле ли съм постъпила?
— Ти беше невероятно спокойна, когато влязох.
— Защото той си бе вече отишъл. И знаех, че ти ще дойдеш да ми помогнеш.
— Добре. Сега всичко е наред и мога да си ходя.
— Но той ще се върне. Изкрещя, че ще се върне. Отишъл е някъде да се напие. Знам. А когато е пиян, не е като теб. Не може да носи много…
— Стига! — каза Равик. — Престани вече! Всичко това са глупости. Вратата ти е здрава. И не си прави друг път такива шеги.
Тя не мръдна от мястото си. После изведнъж избухна:
— Какво друго мога да сторя?
— Нищо.
— Търсих те по телефона три, четири пъти — не отговаряше. А когато се обади, каза да те оставя на мира. Какво значи това?
— Това, което ти казах.
— Как така? Да не сме автомати, които човек може да пуска и да спира? Една нощ всичко е чудесно и изпълнено с любов, след това изведнъж…
Тя погледна Равик и млъкна веднага.
— Сигурен бях, че ще стигнем дотук — отвърна тихо той. — Сигурен бях, че ще се опиташ да използуваш това! Съвсем е в твоя стил! Знаеше, че тогава беше за последен път и трябваше да престанеш с тия неща. Ти дойде при мен и тъй като беше за последен път, се държахме, сякаш нищо не е било. Като приятели на раздяла, за да запазим хубав спомен един за друг; но ти веднага го използува като някой търговец, поиска да превърнеш нещо единствено и възвишено в една безкрайна агония. И понеже аз не се съгласих, използува тая отвратителна измама, а сега ме караш да предъвквам неща, за които е срамота дори и да се говори.
— Аз…
— Ти знаеше това! — прекъсна я Равик — Не лъжи пак! Не искам да повтарям думите ти. Не съм способен да го сторя. Знаеше! И двамата знаехме. Ти не смяташе да се връщаш повече при мен.
— Не съм се връщала.
Той я погледна и направи усилие да се овладее.
— Добре! Но ми се обади.
— Обадих ти се, защото се изплаших.
— О, боже! — отвърна Равик. — Това е вече прекалено глупаво! Не мога повече.
Тя се усмихна бавно.
— И аз също. Не разбираш ли, че искам само едно — да останеш?
— Точно това аз пък не искам.
— Защо? — Жоан продължаваше да се усмихва.
Равик се почувства победен. Тя просто не искаше да го разбере, а ако започнеше да й обяснява, бог знае какво щеше да стане.