— Докъде стигнахме? — добави най-после той. — Не можем да се разберем.
— Напротив! — отвърна бавно тя. Може би все пак можем. Какво се е променило толкова от миналата седмица?
— И тогава беше същото.
Тя замълча и го погледна.
— Не е важно как ще наречеш нещата, а какви са те.
Той не отговори, чувстваше се победен.
— Слушай, Равик — приближи се Жоан до него. — Аз наистина казах тогава, че всичко е свършено. Казах, че няма вече нито да ме чуеш, нито да ме видиш. Защото ти го искаше. А че не мога да удържа думата си… Нима не разбираш защо?
Тя го погледна.
— Не — отвърна грубо той. — Знам само едно — че искаш да спиш с двама мъже.
Тя не мръдна. После каза:
— Не. Но дори и да е така, какво те засяга това?
Той я погледна.
— Какво те засяга наистина? — повтори тя. — Аз те обичам. Не ти ли стига?
— Не.
— Не трябва да ревнуваш. Ти — не. Ти и никога не си ревнувал.
— Така ли?
— Не, ти дори не познаваш това чувство.
— Не, разбира се. Понеже не разигравам разни сцени като твоя там…
— Равик — усмихна се Жоан, — понякога човек ревнува дори и въздуха, който другият диша.
Той не отговори. Тя застана пред него, гледаше го и мълчеше. Въздухът, тесният коридор, неясното осветление — всичко се изпълни изведнъж с нея. Изпълни се с очакване. Нещо го привличаше безмълвно и нежно, също както земята те тегли, когато застанеш на някоя кула и зашеметен хвърлиш поглед надолу.
Равик го почувства. Не искаше да бъде победен. Не мислеше вече да си отива. Ако си тръгне, това чувство ще го преследва. А не искаше да бъде преследван.
Искаше да сложи край на всичко, ясно и категорично. Утре щеше да му е необходима яснота.
— Имаш ли нещо за пиене? — попита той.
— Да. Какво искаш? Калвадос ли?
— Коняк, ако имаш. А може и калвадос. Няма значение.
Тя отиде бързо до малкия шкаф. Той я погледна. Лекият въздух, невидимото сияние, походката, мисълта „да създадем тук семейното си огнище“, старата вечна измама… Като че кръвта можеше да даде покой за повече от една нощ!
Ревност! Той не разбираше нищо от нея! Но затова пък не познаваше ли несъвършенството на любовта? Не беше ли то много по-стара и неизлечима болест от дребнавото егоистично страдание — ревността? Не започваше ли то от това, че единият от двамата трябва да умре преди другия?
Жоан не донесе калвадос, а бутилка коняк. „Добре — помисли си. — Проявява понякога малко съобразителност.“ Бутна снимката настрана, за да постави чашата. След това я взе отново. Най-простият начин да унищожиш обаянието на една жена, е да погледнеш заместника си.
— Странно колко е слаба паметта ми! Мислех, че твоят изглежда съвсем другояче.
Тя остави бутилката:
— Но снимката не е негова.
— Така… Някой друг, значи!
— Да. Затова стана всичко.
Равик отпи една голяма глътка.
— Човек не трябва да оставя никога снимки на мъже, когато ще идва бившият любовник. Изобщо не трябва много да се показват снимки. Това е проява на лош вкус.
— Снимката не беше отвън. Той я откри. Претърси всичко. А човек не може без снимки. Ти не го разбираш, но за една жена е така. Не исках той да види снимката.
— Затова сте се карали. Зависима ли си от него?
— Не. Имам договор. За две години.
— Той ли ти го осигури?
— Защо не? — Бе искрено изненадана. — Какво значение има?
— Има хора, които се огорчават от такава неща.
Тя вдигна рамене. Равик забеляза това движение. Спомен. Носталгия. Рамене, които по време на сън са се вдигали някога до него в равномерно и спокойно дишане. Ято лъскави птици в червеникавото нощно небе. Отдавна ли бе това? Колко отдавна? Говори, невидими счетоводителю! Погребан ли е вече този спомен, или това са наистина последните му отлитащи отражения? Кой знае?
Прозорците бяха широко отворени. Нещо тъмно долетя в стаята, залута се, запърха неспокойно, после кацна на абажура и разпери крилца… Ветрило, обляно от пурпурночервено, синьо и безброй нюанси кафяво… Пратеник на нощта, пеперуда-вечерница. Кадифените крилца трепкаха едва забележимо, също както тънката материя на роклята следва диханието на гърдите… Кога беше това, преди цяла вечност?
Лувърът. Нике. Не, много по-рано. Назад — в забуления със златен прах изгрев. Димът от олтарите; тътенът на вулканите; неведомите пътища на сенките, страстта и кръвта; лутането в морето на познанието; бушуващите води; огнената лава, сграбчила околните склонове, която залива и унищожава живота… И над всичко това — чудовището, наречено Медуза, което се присмива на няколко полуизтрити йероглифи в пясъците на времето. Неспокойният дух на човека.