Сестрата не отговори. Лъскаше една безупречно чиста никелирана табличка.
Равик беше в бистрото на улица „Боасиер“ и гледаше през замъгления от дъжда прозорец, когато видя навън мъжа. Нещо го сви под лъжичката. В първия миг почувства само шока, без да разбере какво става, но още в следната секунда бутна масата настрана, скочи от мястото си и се втурна неудържимо през препълнената зала към вратата…
Някой го сграбчи за ръката и го задържа. Той се обърна и попита, без да разбира:
— Какво искате?
Беше келнерът.
— Не сте платили, господине.
— Какво?… О, да… ще се върна… — Той се опита да се отскубне.
— Не позволяваме тук такива работи — каза келнерът, като се изчерви. — Трябва да си платите.
— Ето…
Равик извади една банкнота от джоба си, хвърли му я и бутна вратата. Проправи си път покрай група хора и зави тичешком вдясно по улица „Боасиер“.
Някой извика зад него. Той се опомни, престана да тича и тръгна колкото е възможно по-бързо, без да буди подозрение. „Невъзможно е — мислеше той, — абсолютно невъзможно е. Трябва да съм полудял. Лицето… Трябва да има някаква прилика в лицето. Някаква дяволска прилика. Глупава шега, нервите ми не издържаха… Това лице не може да е в Париж. То е в Германия, в Берлин; прозорецът беше замъглен от дъжда, не можех ясно да видя, сигурно съм се заблудил…“ Той се промъкна през тълпата, която излизаше от някакво кино, взираше се във всяко срещнато лице, надничаше под шапките, срещаше сърдити и учудени погледи, продължаваше да оглежда други лица, други шапки — сиви, черни, сини, отминаваше ги, връщаше се, гледаше ги втренчено… Спря се на пресечката с авеню „Клебер“. Опомни си изведнъж, че бе видял една жена, жена с пудел — и непосредствено след нея бе той.
Отдавна бе отминал жената с пудела. Тръгна бързо назад. Като я видя отдалече с кучето, той се спря на тротоара. Стисна юмруци в джобовете и започна да оглежда всеки минувач. Пуделът се спря край една улична лампа, подуши я и вдигна ужасно бавно задното си краче. След това подраска тържествено плочника и изтича напред. Изведнъж Равик почувства, не по врата му избива пот. Почака още няколко минути, но лицето не се появи. Огледа паркиралите коли. Всички бяха празни. Върна се отново и тръгна бързо към метрото на авеню „Клебер“. Изтича до входа, купи си билет и тръгна по перона. Беше препълнен. Още преди да беше огледал всички, един влак пристигна, спря и изчезна в тунела. Перонът опустя. Той се върна бавно в бистрото. Седна на същата маса. Полупразната чаша калвадос беше още там. Странно, че не бе прибрана. Келнерът веднага се дотътри.
— Извинете, господине, не знаех…
— Няма нищо — каза Равик. — Донесете ми още един калвадос.
— Още един ли? — Келнерът погледна недопитата чаша на масата. — Не бихте ли желали да изпиете първо този?
— Не, донесете ми друг.
Келнерът вдигна чашата и я помириса.
— Не е ли хубав?
— Нищо му няма, но искам друг.
— Добре, господине.
„Заблудих се — помисли Равик. — От този полузамъглен от дъжда прозорец; как би могло да се познае нещо през него?“ Той погледна пак през прозореца. Гледаше внимателно, като ловец, дебнещ из засада, наблюдаваше всеки минувач, но пред погледа му заедно с това минаваха като на филм призрачни, ясни спомени…
Берлин. Лятна вечер, 1934 година. Сградата на Гестапо. Кръв. Гола стая без прозорци. Силна светлина на електрически крушки; маса с кървави петна и ремъци за връзване; мъчителна яснота на мозъка, пробуждан многократно от безсъзнание с плискането на кофа вода; смазани бъбреци, толкова смазани, че вече не ги чувстваш; разкървавеното безпомощно лице на Сибила пред него; двама палачи в униформа, които я държат… и едно усмихнато лице, един глас, обясняващ приятелски какво ще стане с жената, ако не признае… Същата тази Сибила след три дни бе намерена уж обесена.
Келнерът дойде и остави чашата.
— Тази ракия е друга, господине. Дидие от Кан. По-стара е.
— Добре. Благодаря.
Равик изпи чашата. Извади пакет цигари от джоба си, взе една и я запали. Ръцете му все още трепереха. Той хвърли клечката на пода и поръча още един калвадос. Лицето, усмихнатото лице, което му се стори, че вижда преди малко… Трябва да е сбъркал. Невъзможно е Хааке да е в Париж. Невъзможно! Той прогони спомените. Безсмислено беше да се трови с тях, щом не е в състояние да направи нищо. Ще дойде ред и за това, когато там всичко се сгромоляса, когато ще може да се върне. Дотогава…
Повика келнера и плати. Но не можеше да престане да се взира във всеки минувач.
Седеше с Морозов в „Катакомбите“.