— Благодаря — каза той. — Мога и сам. Трябва само още една чаша.
Оправи масата и напълни донесената от келнера чаша.
— Ето ви водка — каза той. — Не знам, пиете ли.
— Да, и по-рано пихме. В „Бел Орор“.
— Правилно.
„И тук бяхме — помисли той. — Цяла вечност оттогава. Преди три седмици беше. Тогава седеше тук, сгушена в шлифера си, съвсем нещастна и помръкнала. А сега…“
— Наздраве — каза той.
Един лъч пробягна по лицето й. Тя не се усмихна; само лицето й стана по-светло.
— Отдавна не съм чувала тая дума — каза тя. — Наздраве.
Той изпи чашата си и я погледна. Високите вежди, раздалечените очи, устата, всичко, което някога беше невзрачно и несвързано, изведнъж се бе сляло в светло, тайнствено лице, което не криеше нищо и точно за това беше загадъчно. „Интересно как не съм го забелязал досега — помисли той. — Но този израз не е съществувал, може би. Тогава лицето е излъчвало навярно само смущение и страх.“
— Имате ли цигари? — попита Жоан Маду.
— Само алжирски със силен черен тютюн.
Равик се готвеше да повика келнера, когато Жоан Маду го спря.
— Не са много силни. Вие ми дадохте някога една на моста „Алма“.
— Вярно.
„Вярно е и не е вярно — разсъждаваше той. — Пред мен беше тогава едно бледо, подгонено същество, а не ти. Между нас имаше и много други неща, но ни едно от тях вече не е вярно.“
— Идвах тук — каза той. — Онзи ден.
— Знам. Видях ви.
Тя не запита за Кейт Хегстрьом. Седеше спокойна и отпусната в ъгъла, пушеше и изглеждаше напълно унесена в пушенето. След това започна да пие бавно и спокойно, напълно унесена в пиенето. Изглежда, че всякога изцяло се отдаваше на онова, което върши, колкото и незначително да е.
„Тогава беше съвсем отчаяна — помисли Равик, — а сега вече не е.“ Придобила бе внезапно топлота и самоуверено безразличие. Той не знаеше дали то се дължи на обстоятелството, че нищо не я вълнува в тоя миг; само чувстваше как това го привлича.
Бутилката водка бе празна.
— Да продължим ли?
— Какво ми дадохте да пия тогава?
— Кога? Тук ли? Мисля, че смесихте много напитки.
— Не, не тук. Първата вечер.
Равик се замисли.
— Не мога да си спомня вече. Не беше ли коняк?
— Не. Приличаше на коняк, но беше нещо друго. Опитах се да го намеря, но не можах.
— Защо? Толкова ли бе хубаво?
— Не беше хубаво. Но беше най-топлото питие, което съм пила някога.
— Къде го пихме?
— В едно малко бистро, близо до Арката. Трябваше да слезем няколко стъпала. Там имаше шофьори и няколко момичета. На ръката на келнера имаше татуирана жена.
— Сега си спомням. Трябва да е било калвадос.
Нормандска ябълкова ракия. Опитахте ли?
— Не.
Равик повика келнера.
— Имате ли калвадос?
— Съжалявам, никой не го поръчва.
— Вашето заведение е много изискано за такива напитки. Трябва да е било значи калвадос. Срамота е да не можем да открием какво е било. Най-лесно ще го направим, като отидем в същото бистро. Но сега това е невъзможно.
— Защо?
— Не трябва ли да стоите тук?
— Не. Свърших номера си.
— Добре. Искате ли да отидем там?
— Да.
Равик намери лесно бистрото. Беше почти празно. Келнерът с татуираната жена на ръката погледна последователно и двамата, след това излезе иззад тезгяха и избърса масата.
— Това е вече напредък — каза Равик. — Миналия път не го направи.
— Миналия път не беше тая, а оная маса — каза Жоан Маду.
— Суеверна ли сте? — усмихна се Равик.
— Понякога.
Келнерът стоеше до тях.
— Точно тази е — каза той, като сви ръка, за да изпъкне татуировката. — На тази маса бяхте миналия път.
— Нима си спомняте?
— Много добре.
— Трябвало е да станете генерал — добави Равик — с тази памет.
— Нищо не забравям.
— Чудя се тогава как сте още жив. А помните ли какво пихме миналия път?
— Калвадос — каза келнерът без колебание.
— Точно така, това искаме и сега. — Равик се обърна към Жоан Маду. — Колко просто се разрешават понякога нещата. Да видим дали ще е същият на вкус.
Келнерът донесе чашите.
— Големи. Миналия път поръчахте два големи.
— Започва да ме хваща страх от вас, човече. А спомняте ли си как бяхме облечени?
— С шлифер. Госпожата беше с барета.
— Вие не сте за тук. Трябваше да бъдете в някое вариете.
— Едно време бях — каза учудено келнерът. — В цирк. Нали ви казах миналия път. Забравили сте.
— Да. За мой срам.