Момъкът се ухили и простря удобно крака. Беше с островърхи лачени обувки и виолетови чорапи.
— Моля ти се, Бобо — каза Люсиен. — Само за момент.
Бобо не й обърна внимание и погледна втренчено Равик.
— Много ми е приятно, че сте тук — каза той, — за да мога да се оправя с вас, драги приятелю. Ако мислите, че може да ни доите с болнични такси, операции и така нататък, крива ви е сметката. Ние не сме искали да я изпращаме в болницата — а още по-малко да я оперираме, така че и дума не може да става за пари. Трябва да сте доволен, че не искаме обезщетение. За операция против волята. — Той показа пожълтелите си зъби. — Не очаквахте такова нещо, нали? Да, господине. Бобо си знае работата; не може лесно да го оскубете.
Момъкът изглеждаше много доволен, чувстваше, че се е проявил блестящо. Люсиен пребледня. Поглеждаше тревожно ту Бобо, ту Равик.
— Разбрахте ли? — запита победоносно Бобо.
— Той ли е? — обърна се Равик към Люсиен. Тя не отговори. — Така — добави после и разгледа Бобо.
Висок, слаб хъшлак, с шалче от изкуствена коприна около мършавия врат, по който нагоре-надолу подскачаше адамовата му ябълка. Отпуснати рамене, голям нос, изродена брадичка — карикатурен образ на уличник от предградията.
— Какво искате да кажете? — попита предизвикателно Бобо.
— Мисля, че вече няколко пъти ви казах да излезете. Искам да я прегледам.
— Нещастник — отвърна Бобо.
Равик тръгна бавно към него. Дотегна му да се занимава с тоя хлапак. Бобо скочи, отстъпи назад и извади изведнъж тънко, дълго около метър въже. Равик разбра намерението му. Когато се приближи до него, Бобо щеше да отскочи настрана, а след това да метне въжето на шията му, за да може изотзад да го удуши. Това е възможно, ако другият нищо не подозира или пък се опитва да се боксира.
— Бобо! — извика Люсиен. — Недей!
— Жалък хлапак — извика Равик. — Не знаеш ли нещо по-хубаво от тая стара хитрост с въжето?
Той се изсмя.
Бобо се смути за миг. Погледът му стана неуверен. Равик дръпна внезапно с две ръце сакото от раменете му, така че да не може да мръдне.
— Тая хитрост сигурно не знаеш, нали? — каза той, после отвори бързо вратата и избута грубо от стаята изненадания и безпомощен хлапак. — Ако ти харесват тия работи, стани войник, негоднико! И не досаждай на възрастните.
Той заключи вратата отвътре. После добави:
— А сега да ви прегледам, Люсиен. — Тя потрепера.
— Спокойно, спокойно! Свърши се! — Той взе извехтелия памучен юрган и го сложи на стола. След това вдигна и зеленото одеяло. — Защо сте с пижама? Така е по-неудобно. Не трябва да се движите много, Люсиен.
Тя помълча малко, после каза:
— Днес я облякох.
— Нямате ли нощници? Аз мога да ви изпратя две от болницата.
— Не, не затова. Облякох я, защото знаех… — тя погледна към вратата и почна да шепне: — … че ще дойде. Той казва, че вече не съм болна и не иска да чака повече.
— Какво? Жалко, че не знаех това по-рано. — Равик погледна сърдито вратата. — Ще почака!
Люсиен имаше бяла кожа като всички малокръвни жени. Вените синееха под тънката й кожа. Беше добре сложена, с фини кости, стройна, слаба, но не и кльощава. „Една от многото девойки — помисли Равик, — които те карат да се чудиш защо природата ги дарява с толкова много прелест, без да знае какво ще стане с повечето от тях — преуморени работнички, които ще се обезобразят от нередовен и нездрав живот.“
— Ще трябва да лежите още цяла седмица, Люсиен. Може да ставате и да се разхождате малко из стаята, но внимателно; не вдигайте нищо тежко. Не трябва да се изкачвате по стълби. Има ли кой да се грижи за вас? Освен тоя Бобо?
— Хазяйката, но и тя започна да мърмори.
— Някой друг?
— Никой. По-рано имах Мари, но тя умря.
Равик огледа стаичката. Беше бедно мебелирана, но чиста; на прозореца имаше няколко саксии с обички.
— Ами Бобо? — запита после той. — Той се яви отново, след като всичко бе минало…
Люсиен не отговори.
— Защо не го изгоните?
— Не е толкова лош, докторе. Само че е луд…
Равик я погледна и помисли: „Любов. И това е любов. Старата магия, която не само озарява с дъгата на мечтите сивото небе на действителността, но заедно с това хвърля романтична светлина и върху купчина смет; магия и безумна подигравка.“ Той изведнъж се почувства виновен, че по някакъв начин е допринесъл за всичко това.
— Добре, Люсиен — каза после. — Не се тревожете за нищо. Трябва най-напред да оздравеете.
Тя кимна с облекчение. След това заговори стеснително.
— А това за парите… не е вярно. Така само приказва. Аз ще платя всичко. Всичко. Но на части. Кога ще мога да започна работа?