— Това беше досегашният ми живот, Равик — засмя се Кейт Хегстрьом. — Можете ли да го разберете?
— Да. Защо не? Чудесно е, ако можете да го водите. Спестява ви толкова много неща.
— Аз не мога вече да го разбера. — Тя стана и пристъпи предпазливо към леглото си.
Равик я проследи с поглед.
— Няма значение къде живее човек, Кейт. Някъде се чувства по-удобно, но това не е толкова важно. По-важно е какво ще постигнеш в живота си. Но всъщност и това не винаги е важно.
Тя изтегна на леглото дългите си хубави крака. После каза:
— Всичко е без значение, когато си бил няколко седмици на легло и след това отново можеш да ходиш.
— Не е необходимо да останете тук, ако не искате. Може да живеете в „Ланкастър“ и да наемете една сестра.
Кейт Хегстрьом поклати отрицателно глава.
— Ще остана тук, докато бъда в състояние да пътувам. В болницата съм по-добре защитена от такива като Дейзи.
— Пъдете ги, като дойдат. Нищо не е така уморително, както слушането на празни приказки.
Тя се изтегна предпазливо на леглото.
— Ще повярвате ли, че въпреки клюките си Дейзи е отлична майка? Тя възпитава прекрасно двете си деца.
— Случва се — каза равнодушно Равик.
Кейт Хегстрьом се зави с одеялото.
— Болницата прилича на манастир — продължи тя. — Човек отново се научава да цени най-простите неща, че ходи, диша, гледа.
— Да. Щастието е винаги около нас. Трябва само да го хванем.
Кейт го погледна.
— Сериозно говоря.
— И аз също, Кейт. Само простите неща не ни разочароват. Когато говорим за щастие, трябва да мислим за тях.
Жано лежеше в леглото, на одеялото бяха пръснати много брошури.
— Защо не си запалиш лампата? — попита Равик.
— Виждам още. Имам силни очи.
Брошурите съдържаха описания на протези. Жано ги бе събрал по най-различни начини. Най-новите бе донесла майка му. Посочи един пъстроцветен проспект, Равик запали лампата.
— Тази е най-скъпата — каза Жано.
— Но не и най-хубавата — отвърна Равик.
— Тя обаче е най-скъпата. Ще обясня на застрахователното дружество, че ми трябва точно тази. Тя изобщо не ми трябва, разбира се. Но въпросът е застрахователното дружество да плати. Аз искам един дървен крак и парите.
— Застрахователното дружество си има лекари, които контролират всичко, Жано.
Момчето се надигна.
— Мислите ли, че няма да ми отпуснат протеза?
— А, не. Но може би не най-скъпата. Едва ли ще ти дадат направо парите. Ще те накарат да купиш протезата, която са платили.
— Тогава ще трябва да я взема и веднага да я препродам! Няма да получа пълната цена, разбира се. Мислите ли, че двадесет на сто отстъпка е достатъчна? Отначало ще предложа десет на сто. Може би трябва да се уговоря предварително с продавача. Какво го интересува застрахователното дружество дали съм взел протезата? Те трябва да платят, всичко останало не ги засяга, нали?
— Не, разбира се. Може да опиташ.
— Не е малка сума. С тия пари ще може да обзаведем една млекарничка. — Жано се усмихна лукаво. — Слава Богу, такъв изкуствен крак със стави и така нататък е доста скъп. Прецизна изработка. Чудесно!
— Идвал ли е вече някой от застрахователното дружество?
— Не. Не са идвали да говорим за крака и обезщетението, а само за операцията и болницата. Трябва ли да си наемем адвокат? Как мислите? Светофарът светеше червено. Сигурен съм. Полицията…
Сестрата влезе с вечерята. Остави я на масата до Жано. Момчето не продума, докато тя беше в стаята. После каза:
— Много ядене дават тук. Толкова добре никога не съм бил. Не мога да изям всичко. Мама идва винаги да дояде останалото. Храната е достатъчна за Двама ни. По този начин тя може малко да спести. Стаята струва и без това много пари.
— Застрахователното дружество плаща. Няма значение къде се намираш.
Сивото лице на момчето просветна.
— Говорих с доктор Вебер. Той ще ми даде десет на сто. Ще изпрати сметката на застрахователното дружество. Ще вземе оттам цялата сума и ще ми брои десет на сто.
— Много си съобразителен, Жано.
— Човек трябва да е съобразителен, щом е беден.
— Прав си. Имаш ли болки?
— В крака, който ми отрязахте.
— Защото нервите са още живи.
— Знам. И все пак е смешно. Да те боли нещо, което вече нямаш. Може би е останала душата на крака ми. — Жано се засмя. Беше се пошегувал. После повдигна капака, за да види какво има за вечеря: — Супа, пиле, салата, пудинг. Мама ще се зарадва. Тя обича пиле, а в къщи не ядем често. — Той се намести удобно. — Понякога се стряскам нощем от мисълта, че ще трябва да плащаме всичко сами. Нали знаете, в началото, докато си сънен? После си спомням, че съм в болница като някой богаташки син, че имам право да искам всичко, да звъня на сестрите, които трябва да дойдат, и че това се плаща от друг. Чудесно, нали?