— Да — каза Равик. — Чудесно е.
Той беше в стаята за прегледи на „Озирис“.
— Има ли още някоя?
— Да. — каза Леони. — Ивон. Последната.
— Изпратете я. Вие сте здрава, Леони.
Ивон беше двадесет и пет годишна, пълна, руса, с широк нос и къси пълни ръце и крака като повечето проститутки. Тя влезе, поклащайки се самодоволно, в стаята и вдигна прозрачната копринена рокля, с която беше облечена.
— Легни там — каза Равик.
— Не може ли да стане и тук? — попита Ивон.
— Не. Защо?
Вместо да отговори, Ивон се обърна мълчаливо и показа дебелия си задник. Той беше посинял. Личеше, че й е нанесен ужасен побой.
— Надявам се, че клиентът ти е платил добре — каза Равик. — Това не е шега.
— Нито стотинка, докторе — поклати глава Ивон. — Не беше клиент.
— Значи за удоволствие? Не знаех, че обичаш тези неща.
Ивон поклати отново глава със самодоволна тайнствена усмивка. Равик забеляза, че разговорът й е приятен, чувстваше се много важна.
— Не съм мазохистка — каза тя. Беше горда, че знае думата.
— А какво тогава? Сбиване ли?
Ивон помълча, после отговори, протягайки сладострастно рамене:
— Любов.
— Ревнуваше ли те?
— Да. — Ивон сияеше.
— Много ли те боли?
— От такива неща не боли. — Тя седна предпазливо. — Знаете ли, докторе, че госпожа Роланд не искаше да ми даде работа отначало? „Да опитаме само за един час — казах аз. — Само за един час и ще видите.“ Сега с тоя посинял задник имам по-голям успех от по-рано.
— Защо?
— Не знам. Има хора, които просто обезумяват, като го видят. Тази гледка ги възбужда. В последните три дни спечелих двеста и петдесет франка повече. Докога ще личи тая синина?
— Най-малко две-три седмици.
Ивон изцъка с език.
— Ако работата продължава така, ще мога да си купя кожено палто.
— Ако мине, приятелят ти може лесно да те натупа още веднъж, дори още по-яко.
— Няма да го направи — оживи се Ивон. — Не е такъв. Не е пресметлив, а гад. Бие само от страст. Когато го прихване. Иначе може да го моля на колене, няма да го направи.
— Характер! — Равик вдигна глава. — Здрава си, Ивон.
Тя стана.
— Мога да продължа работата си, значи. Един старик ме чака долу. С остра прошарена брада. Откакто видя синините, съвсем си е загубил ума. Трябва да е под чехъл. Мечтае сигурно да натупа бабичката си. — Тя се засмя звънливо. — Светът е много смешен, докторе, нали? И излезе от стаята, поклащайки се самодоволно.
Равик се изми. После бутна инструментите настрана и отиде до прозореца. Сребристосив мрак се спущаше над сградите. Голите дървета стърчаха на асфалта като черни ръце на мъртвец. Такива ръце понякога се виждаха в окопите. Той отвори прозореца и погледна навън. Настъпил бе часът на нереалното, когато денят бавно угасва в нощта. Часът на любовта в малките хотели — за мъжете, които после важно ще седнат на семейната трапеза, часът, когато италианките в Ломбардската низина казват „Лека нощ“. Час на отчаянието и мечтите.
Затвори прозореца. Стаята стана изведнъж по-тъмна. Сякаш се бяха промъкнали призраци. Донесената от Роланд бутилка коняк блестеше на масата като лъскав топаз. Равик постоя малко прав, после слезе.
Музикбоксът свиреше, голямата зала бе вече ярко осветена. Момичетата, облечени в розови копринени блузи, седяха на наредените в две редици табуретки. На всички гърдите им бяха почти навън. Посетителите искаха да видят какво ще си купят. Пет-шест души, повечето търговци на средна възраст, бяха вече дошли. Предпазливи клиенти, които знаеха деня на прегледа и идваха по това време, за да са съвсем сигурни, че няма да пипнат някоя болест. Ивон седеше със своя старик на една маса с бутилка дюбоне. Тя бе сложила крак на съседния стол и пиеше шампанско. Получаваше по десет на сто за всяка бутилка. Този човек трябва да е наистина луд, за да харчи толкова много. Така постъпваха само чужденците. Ивон съзнаваше това и се държеше като благосклонен звероукротител.
— Свърши ли, Равик — попита Роланд, която стоеше на вратата.
— Да. Всичко е наред.
— Искаш ли да пийнеш нещо?
— Не, Роланд. Искам да си отида в хотела. Досега съм работил. Единственото, от което се нуждая, е гореща баня и чисто бельо.
Той мина покрай бара и излезе откъм гардероба. Вечерта надничаше с виолетовите си очи през вратата. Един самолет бръмчеше самотно и забързано из синьото небе. Малко черно птиче чуруликаше на най-горния клон на голо дърво.
Една жена, разяждана от рак, това безоко, сиво чудовище. Едно сакато момче изчисляваше обезщетението, което ще получи. Една уличница е доволна, че е спечелила пари с посинелия си задник. Първият дрозд в клоните на дърветата… Картините минаваха бавно пред очите му, но ето че той тръгна, разделяйки се с всичко това. Запъти се през мрака към една жена, усещайки топлината на леглото й.