Той повика келнера.
— Можем ли да си купим тази бутилка калвадос?
— Искате да я вземете със себе си?
— Точно така.
— Ние не продаваме бутилки, господине. Не е прието при нас.
— Попитайте съдържателя.
Келнерът се върна с вестник „Пари Соар“.
— Собственикът ще направи изключение — обясни той, като притискаше здраво тапата и увиваше бутилката в „Пари Соар“. Той бе взел предварително спортната страница, бе я сгънал и сложил в джоба си.
— Ето, господине. Трябва да я държите на тъмно и на хладно. Този калвадос е от имението на дядото на съдържателя.
— Добре. — Равик плати. Взе бутилката и я погледна. — „Слънчев лъч на топло лято и синя есен, минал през ябълките в стара ветровита овощна градина в Нормандия, ела с нас! Ние имаме нужда от теб! Някъде във всемира тътне буря.“
Излязоха на улицата. Започваше да вали. Жоан се спря.
— Обичаш ли ме, Равик?
— Да, Жоан. Повече, отколкото предполагаш.
Тя се облегна на него.
— Понякога не личи.
— Напротив. Иначе не бих ти казал никога такива работи.
— По-добре е да ми говориш за други неща.
Той погледна дъжда и се усмихна.
— Любовта не е езеро, в което всеки може да види отражението си, Жоан. Тя има своите приливи и отливи. Крушения, потънали градове, октоподи, бури, сандъци със злато и перли. Но перлите са на дълбоко.
— Не знам тия работи. Любовта — това е двама души да си принадлежат. Завинаги.
„Завинаги — помисли той. — Завинаги. Старата детска приказка! Когато човек не може да спре дори и минутата.“
Тя закопча палтото си и каза:
— Искам да е лято. Никога не съм копняла за лятото така, както тази година.
Жоан извади от гардероба черната си вечерна рокля и я хвърли на леглото.
— Как я мразя понякога! Все същата черна рокля! Все същата „Шехеразада“! Все същото! Все същото!
Равик вдигна глава. Не продума.
— Не ме ли разбираш? — попита Жоан.
— О, да…
— Защо не ме отведеш някъде, мили?
— Къде?
— Където и да е.
Равик отви бутилката калвадос, отвори я, взе една чаша и я напълни.
— Хайде — каза той, — пий.
Тя поклати глава.
— Не мога. Понякога и пиенето не помага. Нищо не помага. Тази вечер не ми се ходи при ония идиоти.
— Остани си тогава тук.
— А после?
— Телефонирай, че си болна.
— Все пак ще трябва да отида утре. И тогава ще е още по-лошо.
— Ще боледуваш няколко дни.
— Все едно. — Тя го погледна. — Какво ми е, мили? От дъжда ли е? Или от влажната вечер? Понякога ми се струва, че лежа в ковчег. Тия сиви следобеди ме задушават. Преди малко го бях забравила. Бях щастлива с теб в малкия ресторант… Но защо заговори за раздяла, за изоставяне? Не искам да мисля и да слушам такива неща. Това ме огорчава, пробужда образи, които не искам да виждам, кара ме да бъда неспокойна. Знам, че не го правиш нарочно, но ме огорчава. Огорчава ме; а после дойде и дъждът, и тъмнината. Ти не познаваш това, защото си силен.
— Силен ли? — повтори Равик.
— Да.
— Откъде знаеш?
— Ти от нищо не се страхуваш.
— Загубил съм вече чувството за страх. А това не е едно и също, Жоан.
Тя не го чу. Разхождаше се с големи крачки, за които стаята бе твърде малка. „Тя върви винаги така, сякаш се движи срещу вятъра.“ — помисли Равик.
— Искам да се махна оттук. Да се махна от този хотел, от бара с лепкавите погледи, от всичко! — Тя се спря. — Равик! Трябва ли да живеем по този начин? Не можем ли да живеем като другите хора, които се обичат? Не можем ли да бъдем заедно? Заобиколени с вещи, които ни принадлежат, с вечери и сигурност, вместо да сме заобиколени от куфари и празни дни в хотелски стаи, където сме чужденци?
Лицето на Равик имаше неразгадаемо изражение. „Започваме вече“ — помисли си. Отдавна го очакваше.
— Наистина ли така си представяш нашия живот, Жоан?
— Защо не? Другите хора имат всичко това. Топлота, съвместен живот, няколко стаи, а когато затворят вратата, тревогата изчезва, вместо да се промъква през стените, както е при нас.
— Наистина ли така си представяш нашия живот? — повтори Равик.
— Да.
— Спретнато малко жилище с еснафски уют. Късче сигурност на края на бездната. Наистина ли си представяш това?
— Може да се нарече и другояче — каза тъжно тя. — И не толкова презрително. Когато обичаш някого, намираш други думи за това.
— Не е ли едно и също, Жоан? Наистина ли си го представяш така? Ние не сме създадени за такъв живот.
— Аз съм — отговори тя и се спря.
Равик се усмихна. Нежно, с лека насмешка и едва доловима тъга.