— И ти не си, Жоан. Ти дори още по-малко от мен. Но това не е единствената причина. Има и друга.
— Да, знам — отвърна горчиво тя.
— Не, Жоан. Не знаеш. Но аз ще ти кажа. Така ще е по-добре. Не трябва да мислиш така, както сега.
Тя продължаваше да стои пред него.
— Да свършим по-бързо с тоя въпрос. И повече не ме разпитвай.
Тя не отговори. Лицето й беше безизразно. Станало бе отново такова, каквото го бе виждал някога. Той взе ръцете й и каза:
— Аз живея незаконно във Франция. Без документи. Това е истинската причина. Затова не ще мога никога да наема жилище. Нито да се оженя, ако обичам някого. За всичко това са нужни паспорт и виза. А аз ги нямам. Не ми е позволено дори да работя. Върша го тайно. Не мога да водя друг живот освен тоя.
Тя го погледна втренчено и попита:
— Наистина ли?
Равик вдигна рамене.
— Няколко хиляди души водят такъв живот. Сигурен съм, че това ти е известно. Всеки го знае. Аз съм един от тях. — Усмихна се н пусна ръцете й. — Човек без бъдеше, както казва Морозов.
— Да… но…
— Аз съм дори много добре. Работя, живея, имам теб — какво значение имат малките неудобства?
— А полицията?
— Полицията не се занимава много с тия неща. Ако случайно ме пипнат, само ще ме изгонят. Но това е невъзможно. Иди да се обадиш в твоя бар, че няма да отидеш. Така ще бъдем сами цялата вечер. Кажи, че си болна. Ако поискат медицинско свидетелство, ще ти взема от Вебер.
Тя не помръдна. Само каза, сякаш почваше бавно да разбира:
— Изгонен ли? От Франция? Ще заминеш, значи?
— За известно време.
Тя като че не го чу, само повтори:
— Ще заминеш! Какво ще правя аз тогава?
— Да — усмихна се Равик. — Какво ще правиш тогава?
Тя продължаваше да стои, облегната на дланите си, като парализирана.
— Слушай, Жоан. — Аз съм от две години тук и това не се е случвало.
Изражението на лицето й се промени.
— Но ако все пак се случи?
— Тогава ще изчезна най-много за едва-две седмици. Все едно че съм заминал. А сега се обади в „Шехеразада“.
Жоан тръгна колебливо.
— Какво да кажа?
— Че имаш бронхит. Говори малко дрезгаво.
Отиде до телефона и се върна веднага при него:
— Равик…
Той се освободи внимателно и каза:
— Хайде! Да забравим всичко това! Там ни е щастието. Така поне няма да станем рентиери на страстта. Любовта се поддържа по тоя начин чиста, остава си плам, а не готварска печка, на която къкри зелето за обяд. Иди да се обадиш сега.
Тя вдигна слушалката. Той я наблюдаваше как говори. Отначало беше разсеяна: продължаваше да го гледа втренчено. Сякаш всеки момент ще го арестуват. След това започна да лъже все по-леко и умело. Лъжеше дори повече, отколкото е необходимо. Лицето й се съживи и изрази описаната болка в гърдите. Гласът й стана по-уморен и дрезгав. Накрая започна и да кашля. Тя не гледаше вече Равик, а някъде право пред себе си, изцяло погълната от своята роля. Той я наблюдаваше мълчаливо, после изпи глътка калвадос. „Никакви комплекси — помисли си. — Огледало, което дава чудно отражение, но не задържа нищо.“
Жоан остави слушалката и приглади косите си.
— Повярваха.
— Беше първокласна артистка.
— Казаха ми да лежа, а ако не ми мине напълно до утре, за нищо на света да не излизам.
— Виждаш ли? По този начин осигури и утрешния ден.
— Да — каза тя помрачена. — Зависи как виждаш нещата. — После отиде при него. — Изплаши ме, Равик. Кажи, че не е вярно. Ти често говориш само така. Кажи, че не е вярно, че не е така, както ми каза.
— Не е вярно.
Тя облегна глава на рамото му.
— Не може да е вярно. Аз не искам да остана пак сама. Трябва да останеш при мен. Нищо не струвам, когато съм сама. За нищо не съм без теб, Равик.
— Слушай, Жоан — каза той, като я погледна. — Понякога приличаш на слугиня, понякога на богинята Диана. А понякога и на двете.
Главата й не трепна на рамото му.
— Какво съм сега?
— Диана със сребърния лък. Неуязвима и сееща смърт — усмихна се той.
— По-често трябва да ми казваш това.
Равик замълча. Тя не бе разбрала смисъла на думите му. Не беше и нужно. Разбираше само това, което й харесва, и само, както й харесва, без да се тревожи за нещо друго. Но нима именно това не го привличаше в нея? Кой харесва човек, който прилича на самия него? И кой търси морал в любовта? Моралът е измислица за слабите. И погребална песен за живите.
— За какво мислиш? — попита тя.
— За нищо.
— Така ли?
— Е, мислех си… — каза той. — Да заминем за няколко дни оттук, Жоан. Да отидем някъде на слънце. В Кан или Антиб. По дяволите предпазливостта! По дяволите всички мечти за тристайно жилище, по дяволите алчните крясъци на еснафщината! Тя не е за нас. Не си ли ти Будапеща и уханието на цъфнали кестени, нощем, когато целият град, затоплен и копнеещ за лято, спи в лунната светлина? Права си! Да избягаме от мрака, студа и дъжда! Поне за няколко дни.