Тя бързо стана.
— Наистина ли казваш?
— Да.
— А… полицията…
— По дяволите полицията! Тя не е по-опасна там, отколкото тук. Туристическите центрове не се контролират толкова строго. Особено пък скъпите хотели. Не си ли била там?
— Не. Никога. Била съм само в Италия и на Адриатика. Кога ще заминем?
— След две-три седмици. Тогава е най-хубавото време.
— Имаме ли пари?
— Имаме малко. А след две седмици ще имаме достатъчно.
— Ще живеем в малък пансион — каза веднага тя.
— Не можем да живеем в малък пансион. Ще бъдем или в някоя дупка като тази, или в първокласен хотел. Ще отседнем в хотел „Кап“ в Антиб. Тези хотели са съвсем сигурни, защото там никой не търси документи. След няколко дни ще оперирам една важна клечка, някакъв висш чиновник. От него ще получим парите, които не ни достигат.
Жоан веднага стана. Лицето й сияеше.
— Хайде, налей ми още малко калвадос! Това е наистина вълшебно питие, — Отиде до кревата, за да прибере вечерната рокля. — Господи, а имам само тия две черни дрипи!
— Вероятно ще може да се направи нещо. Две седмици не са малко време. Един апендикс от висшето общество и херния на някой милионер.
14
Андре Дюран бе искрено възмутен.
— Невъзможно е да се работи вече с вас — заяви той.
Равик вдигна рамене. Узнал бе от Вебер, че Дюран ще получи десет хиляди за операцията. Ако не уговори предварително колко трябва да получи, Дюран ще му плати само двеста франка. Така бе постъпил миналия път.
— Половин час преди операцията! Никога не съм очаквал това от вас, доктор Равик.
— И аз също — каза Равик.
— Вие знаете, че може да разчитате винаги на моята щедрост. Не разбирам защо сега се пазарите. За мен е неприятно да разговарям за пари точно в минутата, когато пациентът знае, че животът му е в наши ръце.
— За мен не е — отговори Равик.
Дюран го погледна. Набръчканото му лице със засуканите мустаци и острата козя брадичка изразяваше достойнство и възмущение. Намести очилата си със златни рамки и попита неохотно:
— Каква сума искате да получите?
— Две хиляди франка.
— Какво? — Дюран погледна така, сякаш е бил прострелян и не може да го повярва. След това каза кротко: — Смешно!
— Добре — отговори Равик. — Лесно може да намерите някой друг. Вземете Бино, той е отличен хирург.
След това взе палтото си и се облече. Дюран го гледаше втренчено. Важното му лице издаваше, че мозъкът му трескаво работи.
— Почакайте — каза, когато Равик взе шапката си. — Не можете по този начин да ме изоставяте. Защо не ми казахте това още вчера?
— Вчера бяхте на село и не можех да ви намеря.
— Две хиляди франка! Знаете ли, че и аз дори не мога да поискам толкова? Пациентът ми е приятел, от него мога да поискам да заплати само разноските.
Андре Дюран приличаше на Дядо господ от детските книжки. Беше седемдесетгодишен. Що-годе добър диагностик, но слаб хирург. Отличната му клиентела се дължеше главно на бившия му помощник Бино, който бе успял преди две години най-сетне да започне самостоятелна работа. Оттогава Дюран бе наел Равик за трудните операции. Равик бе известен с това, че прави много малки разрези и не оставя почти никакъв белег. Дюран беше отличен познавач на вината бордо, любим гост на светските приеми и пациентите му бяха главно от тия среди.
— Ако знаех… — промърмори той.
Той знаеше. Затова прекарваше по един-два дни в къщата си на село преди всяка по-сериозна операция. Искаше да избегне разговор за хонорара преди операцията. След нея беше по-лесно — можеше да подхранва надеждите за следващия път, — но и тогава се повтаряше същото. Този път, за изненада на Дюран, вместо да дойде в последната минута, Равик пристигна половин час преди определеното време и го улови още преди упояването на пациента. Така че нямаше възможност упойката да се използува като повод за прекратяване на разговора.
Сестрата надникна през отворената врата.
— Да започнем ли упойката, господин професоре?
Дюран я погледна, след това погледна умолително и състрадателно Равик. Той отвърна също състрадателно, но твърдо на тоя поглед.
— Какво ще кажете, доктор Равик?
— Решението зависи от вас, господин професоре?
— Една минутка, сестро. Не сме още напълно уточнили как ще работим. — Сестрата се отдалечи. — Какво ще кажете? — обърна се той с укор към Равик.
Равик сложи ръце в джобовете си.