Разрезът беше чудесен. Нито много дълбок. Нито много широк. Кетгут. Лигатура. Жлъчката. Той я показа на Дюран. Лъщеше мазно на бялата светлина. Хвърли я в кофата. Да продължим! Защо във Франция шият с реверенова игла? Да освободим инструментите! Топлият корем на среден чиновник със заплата от тридесет, четиридесет хиляди франка годишно. Как може да плати десет хиляди франка за тази операция? Откъде печелеше останалите пари? Този дебелак също е играл като дете на топчета. Хубав шев.
Бод след бод. По лицето на Дюран стояха още изписани двете хиляди франка, въпреки че острата му брадичка не се виждаше. Парите бяха в очите му. По хиляда франка във всяко око. Любовта покварява характера. Щях ли иначе да изнудя този рентиер и да разколебая вярата му в божествения произход на експлоатацията? Утре той ще седне мазно до леглото на тоя търбух и ще приема благодарности за труда си Внимание, има още един инструмент! Този търбух означава една седмица в Антиб с Жоан. Една седмица светлина в пепелта на нашето време! Късче синьо небе преди буря. Сега ще му избродираме един шев на перитонеума. Особено внимание заради двете хиляди франка. Трябваше да му зашия ножиците вътре за спомен от Майер. Бръмчаща бяла светлина. Откъде са тези несвързани мисли? Вероятно от вестниците, радиото, непрестанното дрънкане на разни лъжци и страхливци. Това объркване заради пороя от думи. Замаяни мозъци. Изложени на всякакъв демагогски натиск. Загубили вече навика да дъвчат коравия хляб на познанието. Беззъби мозъци. Глупости! Свърши се вече! Остана само отпуснатата кожа. След няколко седмици ще може отново да изселва треперещите бежанци. А може да стане и по-мек без жлъчка. Ако не умре. Хората като него умират на осемдесет години, уважавани, важни, с горди внуци. Готово. Да го изнасят.
Равик свали ръкавиците и маската. Изведоха висшия чиновник от операционната на носилка с беззвучни колела. Равик погледна след него и помисли: „Само ако знаеше, Левал, че твоята напълно законна жлъчка ми донесе, на мен, незаконно пребиваващия бежанец, няколко дни съвсем незаконен престой на Ривиерата!“
Започна да се мие. Дюран миеше бавно и методично до него ръцете си. Ръце на старец с високо кръвно налягане. Докато търкаше внимателно пръстите си, дъвчеше бавно и ритмично с долната си челюст, като че мелеше жито. Щом престана да търка ръцете си, престана и да дъвче. С подновяването на миенето дъвченето започна отново. Този път се миеше особено бавно и внимателно. „Иска да се порадва още няколко минути на двете хиляди франка“ — помисли Равик.
— Какво чакате още? — запита след малко Дюран.
— Чека.
— Ще ви изпратя парите, щом ги получа от пациента. Тоест няколко седмици след като напусне болницата.
Дюран започна да бърше ръцете си. След това взе стъкло одеколон „Д’Орсе“ и ги обтри.
— Предполагам, че имате толкова доверие в мен, нали?
„Мошеник — помисли Равик. — Иска още да ме унижи“.
— Казахте, че пациентът ви е приятел и ще ви плати само разноските.
— Да — отговори разсеяно Дюран.
— Е добре, разноските възлизат само на няколко франка за материали и сестрите. Болницата е ваша. Останалото ще бъде не повече от стотина франка, които можете да приспаднете и да ми ги дадете по-късно, когато ги получите.
— Разноските, доктор Равик — заяви Дюран, като се изправи, — са, за съжаление, много по-големи, отколкото предполагах. Вашите две хиляди франка са част от тях. Така че аз ще трябва да взема и тях от пациента. — Той помириса ръцете си. — Виждате ли…
Той се усмихна. Пожълтелите му зъби изпъкваха още повече на снежнобялата брада. „Като че някой е уринирал в снега — помисли Равик. — Ще плати все пак. Вебер ще ми даде парите при това положение. Няма да му направя удоволствие на тоя стар козел да го моля повече.“