— Добре — каза. — Щом плащането ви затруднява толкова много, ще ми дадете парите по-късно.
— Не ме затруднява. При все че искането ви бе изненада за мен. Но постъпвам така, за да има ред.
— Добре, нека има ред. Все едно е.
— Съвсем не е все едно.
— Ефектът е един и същ — каза Равик. — А сега извинете. Искам да пийна нещо. Сбогом.
— Сбогом — отвърна изненадано Дюран.
— Защо не дойдете с мен, Равик? — усмихна се Кейт Хегстрьом.
Тя бе застанала пред него стройна, самоуверена, с дълги крака и с ръце в джобовете на палтото си, — Форзицията трябва да е цъфнала вече във Фиезоле. Жълт пламък край градинската стена. Камина. Книги. Покой.
Един камион мина с трясък по улицата. Стъклата на картината в малката болнична гостна иззвънтяха. Бяха снимки на Шартрската катедрала.
— Спокойствието на нощта. Далече от всичко — каза Кейт Хегстрьом. — Не обичате ли тия неща?.
— Обичам ги. Но не ми е сега до тях.
— Защо?
— Спокойствието е приятно само когато човек сам е спокоен.
— Аз не съм спокойна.
— Но знаете какво искате. А то е почти все едно.
— Вие не знаете ли какво искате?
— Не искам нищо.
Кейт Хегстрьом закопча бавно палтото си.
— Какво значи това, Равик? Щастие или отчаяние?
— И двете навярно — усмихна се нетърпеливо той. — И двете, както винаги. Човек не трябва много да мисли.
— А какво да прави?
— Да се радва на живота.
Тя го погледна.
— За това не е нужен друг човек.
— За това винаги е нужен друг човек.
Той замълча и помисли: „Какво приказвам? Празни приказки! Гузна съвест! Попски брътвежи.“
— Но не и за дребното щастие, за което говорехме неотдавна — продължи той. — То цъфти навред като виолетки край опожарени къщи. Човек, който не очаква нищо, не може да се разочарова… Това е вече добра основа. Всичко, което после идва, е подарено.
— Нищо подобно — възрази Кейт Хегстрьом. — Така изглежда само когато човек е болен и размишлява предпазливо. Но не и когато започне да се движи. Тогава забравяш това щастие и мечтаеш нещо повече.
Лъч светлина падна косо през прозореца и освети лицето й. Очите й останаха в сянка, само устните й цъфнаха.
— Познавате ли някой лекар във Флоренция? — попита Равик.
— Не. Нужен ли ми е?
— Винаги може да се появи нещо. Ще бъда по-спокоен, ако знам, че там имате лекар.
— Аз се чувствам отлично. И ще се върна, ако ми се случи нещо.
— Разбира се. Казвам ви това само като предпазна мярка. Във Флоренция има много добър лекар. Професор Фиола. Ще запомните ли? Фиола.
— Ще го забравя. Това няма никакво значение, Равик.
— Аз ще му пиша. Ще се погрижи за вас.
— Но защо? Нищо ми няма.
— Професионална предпазливост, Кейт. Нищо повече. Ще му пиша да ви се обади.
— Щом като настоявате. — Тя си взе чантата. — Сбогом, Равик. Заминавам. От Флоренция ще отпътувам може би направо за Кан, а оттам за Ню Йорк с „Конт ди Савоя“. Ако дойдете някога в Америка, ще намерите една жена, настанена във вила със съпруг, деца, коне и кучета. Аз оставям тук тая Кейт Хегстрьом, която познавахте. Тя е погребана в „Шехеразада“. Пийте от време на време за нея, когато отивате там.
— Добре. Водка.
— Да. Водка. — Тя стоеше неспокойна в тъмната стая. Светлият лъч падаше сега зад нея върху една от снимките на Шартр. Върху главния олтар с кръста. — Странно — каза тя. — Би трябвало да съм щастлива, а не съм.
— Така е прието при всяко сбогуване, Кейт. Дори и при сбогуване с отчаянието.
Тя продължаваше да стои колебливо пред него, изпълнена с лека жизненост, решителна и малко тъжна.
— Най-простото нещо при сбогуване е да се тръгне — каза Равик. — Хайде, ще изляза с вас.
— Добре.
Въздухът беше мек и влажен. Небето бе надвиснало ниско над покривите.
— Ще ви повикам такси, Кейт.
— Не, ще отида до ъгъла. Там ще си намеря. За пръв път излизам.
— Как се чувствате?
— Като пияна.
— Не искате ли да повикам такси?
— Не. Ще походя.
Тя погледна мократа улица. После се усмихна.
— Някакъв страх се таи дълбоко в мен. Подхожда ли това чувство на всичко останало?
— Да. Подхожда.
— Сбогом, Равик.
— Сбогом, Кейт.
Тя постоя още един миг, като че искаше да каже нещо. След това започна да слиза предпазливо, все така стройна и гъвкава, и тръгна по улицата към виолетовата вечер и своята гибел. Не се обърна повече.
Равик влезе в болницата. Когато мина край стаята на Кейт Хегстрьом, чу музика. Изненада се, защото знаеше, че там няма още нов пациент.
Отвори предпазливо вратата и видя сестрата, коленичила пред един грамофон. Тя трепна и стана, щом го видя. Грамофонът свиреше стара плоча: „Последният валс“.