Стенеше ли? Къде беше? чувстваше ръцете на гърлото си. Ръцете му бяха мокри. Гърдите — също. Мокри бяха и шията, и лицето му. Отвори очи. Не разбираше още напълно къде се намира: в тресавището сред боровата гора или другаде. И през ум не му минаваше за Париж. Луната надничаше зад тъмен кръст в един незнаен свят. Бледата й мъртва светлина сякаш плачеше безгласно на голото стоманено небе. Луната надничаше зад дървения кръст на прозореца в стаята на парижкия хотел „Интернационал“ — Равик седна в леглото. Какво беше това? Окървавен влак, от който капеше кръв, летеше с бясна скорост в лятната вечер по кървави релси — стократно повтарящ се сън за връщане в Германия, обкръжен и преследван от палачите на един кървав режим, за който убийството е закон; колко пъти бе преживявал това! Той погледна луната, която изсмукваше багрите на света със своята взета назаем светлина. Тия сънища, изпълнени с ужаса на концентрационните лагери, с неподвижните лица на убитите другари, с вкамененото безгласно страдание на живите, с тежката раздяла и самотата… с най-голямата мъка на този свят. Денем човек можеше да издигне преграда, по-висока от погледа си… да я изгради бавно, в продължение на дълги, тежки години, изпълнени с цинично задушавани желания, със сурово потъпквани и забравени спомени, с отказване от всичко, включително и от името, с погребване на всички чувства… И когато все пак безжизненият образ на миналото ненадейно го издебне, сладостен, призрачен и призоваващ, човек го удавя в пиянство до забрава. Така е през деня… Но нощем човек е все още в негова власт, спирачките на дисциплината отслабват и колата почва да се търкаля, миналото изниква отново иззад кръгозора на съзнанието, излиза от гробовете, скованото напрежение изчезва, призраците се връщат, кръвта започва отново да кипи, раните се разтварят и черната буря помита всички укрепления и барикади. Лесно е да се забравя, докато пламъкът на волята озарява света… Но когато той угасне и започне да се долавя шумоленето на червеите, когато един разрушен свят изникне от вълните като някаква потънала Винета и се възвърне към нов живот… тогава е съвсем друго. Човек може да се налива жестоко ден след ден, вечер след вечер, за да надвие всичко това — може да превърне нощта в ден и деня в нощ… Денем човек сънува другояче, не се чувства така отритнат от всичко на този свят, както нощем. Всъщност не го ли е правил досега? Колко пъти се е връщал в хотела, когато из улиците се промъква първият утринен лъч? Не е ли чакал в „Катакомбите“ с някой приятел, съгласен да му прави компания в пиенето, докато Морозов дойде от „Шехеразада“, за да продължат да пият под изкуствените палми в стаята без прозорци, където само през вратата можеше да се види дали навън е светло? Сякаш пиеш в подводница. Лесно е да поклатиш глава и да кажеш, че трябва да си разумен. Но това е дяволски трудно. Животът си е живот, едновременно нищожен и скъпоценен; лесно е да го захвърлиш. Но нима няма да захвърлиш заедно с него и отмъщението, и онова, което наричаме вяра в човечеството и човечността и ежедневно, дори ежечасно презираме, оплюваме и осмиваме? Един празен живот не се захвърля като празен патрон. Човек може все още да го използува в борбата, когато му дойде времето и му потрябва. Не по лични подбуди, не и за отмъщение, колкото и дълбоко да е вкоренено в душата му това желание; не от егоизъм, нито от алтруизъм, макар че този свят трябваше само с едно завъртане на колелото да се тласне напред по пътя на кръвта и разрушението; а само с една цел — да се бориш, да чакаш до последния си дъх случая за борба. Но чакането е убийствено, а може би и безнадеждно. Към него се прибавя и тайният страх, че когато най-после настъпи моментът, може да си смазан от чакане, с изтощени и уморени клетки, загубил вече възможността да вървиш напред редом с другите. Не потъпква ли затова човек всичко, което къса нервите му, не го ли задушава безмилостно със сарказъм и ирония, дори със сантименталност, с бягство в друго човешко същество, в чуждо аз? Но докато стане това, бруталната безпомощност винаги ще се връща, докато си във властта на съня и призраците…