Кръглата луна се промъкваше през прозореца. Тя не беше вече мъченическо сияние, а безсрамен натрапник, който наднича из чужди стаи и легла. Равик съвсем се разсъни. Сънят не беше чак толкова страшен. Какви по-страшни бе сънувал. Но отдавна не му се беше случвало. Той се замисли — откакто не спеше сам.
Опипа около леглото. Бутилката не беше там. Нямаше я от известно време. Беше на масата в ъгъла. Поколеба се за миг. Защо да пие? Нямаше смисъл. Но защо пък и да не пие? Стана и отиде бос до масата. Намери чаша, отвори бутилката и отпи. Беше още от отлежалия калвадос. Вдигна чашата към прозореца. Луната я превърна в опал. „Ракия не трябва да се оставя на светло — помисли той. — Нито на слънце, нито на луна. Когато ранени войници останат навън при пълнолуние, състоянието им се влошава.“ Той поклати глава и изпи чашата. После си наля втора. Вдигна поглед, забеляза, че Жоан бе отворила очи и го гледаше. Спря се. Не знаеше дали е будна и наистина го гледа.
— Равик — каза тя.
— Да…
Тя потрепера, сякаш току-що се бе пробудила, и добави с променен глас:
— Какво правиш там?
— Дойдох да изпия една чаша.
— Защо?… — запита тя сънливо и стана. — Какво има? Какво се е случило?
— Нищо.
Тя приглади назад косите си и каза!
— Господи, колко се изплаших!
— Не исках да те плаша. Мислех, че още спиш.
— Изведнъж те видях там… в ъгъла… съвсем променен.
— Извинявай, Жоан. Не мислех, че ще се събудиш.
— Усетих, че те няма. Стана ми студено. Сякаш вятър ме пронизваше. Смразяваща уплаха. И изведнъж те видях там. Случило ли се е нещо?
— Не. Нищо, Жоан. Събудих се и исках да пийна нещо.
— Дай ми и на мен една глътка.
Равик наля чашата и отиде до леглото.
— Приличаш на дете — каза той.
Тя взе с две ръце чашата и почна бавно да пие, като го поглеждаше от време на време през чашата.
— Защо се събуди? — попита тя.
— Не знам. Мисля, че луната е причината.
— О, мразя я!
— В Антиб няма да я мразиш.
— Ще отидем ли наистина? — попита тя, оставяйки чашата.
— Да, ще отидем.
— Ще се махнем от мъглата и дъжда.
— Да, ще се махнем.
— Налей ми още!
— Не искаш ли да спиш?
— Не. Загубено време. Човек пропилява голяма част от живота си в сън. Налей ми. От хубавия ли е? Няма ли да го вземем с нас?
— Човек не трябва да взема нищо със себе си.
— Никога ли? — погледна го тя.
— Никога.
Равик отиде до прозореца и дръпна завесите. Те се разтваряха само наполовина. Лунните лъчи проникваха през пролуката и разделяха на две мъгливия полумрак в стаята.
— Защо не си легнеш? — попита Жоан.
Равик стоеше до дивана, от другата страна на лунния лъч. Виждаше неясно седналата в леглото Жоан.
Косите й тъмнееха на тила. Беше гола. Между него и нея се разливаше студена светлина, която течеше като че без цел между два тъмни бряга, без някъде да се влива. Тя нахлуваше в стаята, изпълнена с топлия лъх на съня, пронизвайки от безкрайността тъмния безвъздушен ефир, пресечен лъч, отразен от далечна мъртва звезда, докоснат от топло слънчево сияние и превърнат в студена оловна река, която се лееше непрестанно, без да изпълни стаята.
— Защо не си легнеш? — попита Жоан.
Равик мина през стаята. Пресече тъмнината и светлината, а след тях новата тъмнина — само няколко стъпки, които му се сториха ужасно дълги.
— Донесе ли бутилката?
— Да.
— Искаш ли чаша? Колко е часът?
Равик погледна малкия циферблат на часовника си с фосфоресциращите цифри.
— Почти пет.
— Пет. А можеше да е три или седем. Нощем времето не тече. Движат се само часовниците.
— Да. И все пак всичко става през нощта, а може би точно затова.
— Кое?
— Това, което се проявява по-късно през деня.
— Не ме плаши. Искаш да кажеш, че то се случва преди това, още докато спим?
— Да.
Тя взе чашата от ръката му и изпи няколко глътки. Беше много хубава и той почувства, че я обича. Не беше хубава като статуя или картина, а като ливада, над която полъхва ветрец.