— Както и за тия, които го правят.
— Да допуснем.
— Би ли го направил?
— Слушай, Жоан. Стига тези приказки! Не разбирам подобни игри. Убивал съм вече много хора. Като аматьор и като професионалист. Като войник и като лекар. Това вдъхва презрение, безразличие и уважение към живота. С убийството не можеш да прикриеш кой знае колко. Който убива често, не го прави от любов. Това означава да омаловажиш и осмееш смъртта. А тя никога не е незначителна или смешна. Това не е работа за жени, а само за мъже. — Той помълча известно време. После добави, навеждайки се към нея: — Какво приказваме? Не си ли ти моето изтръгнато щастие? Моето отлетяло в облаците и преотразено щастие? Дай да те целуна! Животът не е бил никога така скъп както днес — когато струва толкова много.
16
Светлина. Само светлина. Тя долиташе от кръгозора като бяла мъгла между тъмната синева на морето и светлосиньото небе. Едновременно бездиханна и запъхтяна, сияеща и отразяваща, обзета от едничката радост, че свети, блести и препуска из простора…
„Как само огражда главата й — помисли Равик. — Като безцветен ореол. Простор без перспектива. Как се лее над раменете й! Мляко от Ханаан, копринена паяжина от лъчи: никой не може да изглежда гол в такава светлина. Кожата я поглъща и отразява, както скалите — морето. Светлинна пяна, прозрачна мъгла, тъничка дреха от сияйна мараня…“
— Откога сме тук? — попита Жоан.
— От осем дни.
— Които са като осем години. Не намираш ли?
— Не — каза Равик. — Като осем часа. Осем часа и три хиляди години. Тук, където стоиш ти, е седяла преди три хиляди години някоя млада етруска жена, вятърът е веел по същия начин откъм Африка и гонел светлината през морето.
Жоан клекна на скалата до него.
— Кога ще трябва да се върнем в Париж?
— Ще разбера тази вечер в казиното.
— Печелим ли?
— Недостатъчно е.
— Играеш така, сякаш не ти е за пръв път. Всъщност в това няма нищо чудно. Аз не знам нищо за теб. Защо крупието те поздрави, като че си някой богат фабрикант на оръжие?
— Защото ме сметна за такъв.
— Не е вярно. И ти го познаваш.
— По-учтиво беше да се престоря, че го познавам.
— Кога си бил тук за последен път?
— Не знам. Идвах веднъж преди много години. Колко си почерняла. Трябва винаги да имаш такъв тен.
— Тогава ще трябва тук да живея.
— Искаш ли?
— Не за постоянно. Но бих желала да живея винаги така, както сега. — Тя отметна косата си на раменете. — Сигурно ме намираш много повърхностна, нали?
— Не — каза Равик.
Тя се усмихна и се обърна към него.
— Знам, че съм повърхностна, мили, но толкова рядко ни се случва да сме такива в този дяволски труден живот. Преживяхме достатъчно войни, глад, въстания, революции и инфлации, а нямаме сигурност, безгрижие, спокойствие и свободно време. Сега казваш, че ще има нова война. Колко по-лек е бил наистина животът на родителите ни, нали, Равик!
— Да.
— Имаме само този кратък живот, а той отминава… — Сложи ръце върху топлата скала. — Аз не струвам кой знае колко, Равик. Не държа да живея в някоя историческа епоха. Искам да бъда щастлива. Животът да не е толкова тъжен и труден. И нищо повече.
— Кой не иска това, Жоан?
— И ти ли?
— Разбира се.
„Тази синева — помисли Равик. — Тази почти безцветна синева на кръгозора, където небето се слива с морето, тази буря от морските дълбини чак до зенита, отразяваща се в очите, по-сини тук, отколкото в Париж.“
— Ех, да беше така — каза Жоан.
— Че то и сега е така.
— Да, в момента, за няколко дни, след това ще се върнем пак в Париж, в бара, където нищо не се променя, в мръсния хотел…
— Преувеличаваш. Твоят хотел не е мръсен. Мръсен е моят. С изключение на стаята ми.
Вятърът развяваше косите й.
— Морозов казва, че си прекрасен лекар. Жалко, че си в такова положение. Иначе щеше да печелиш много пари, особено като хирург. Професор Дюран…
— Откъде се сети за него?
— Идва понякога в „Шехеразада“. Оберкелнерът Рене казва, че не помръдва и пръста си за по-малко от десет хиляди франка.
— Рене е добре осведомен.
— Понякога правел по две-три операции на ден. Имал чудесна къща, кола „Пакард“…
„Странно — помисли Равик. — Изражението й не се промени. Напротив, то дори е по-привлекателно сега, когато говори тия стари женски глупости. Прилича на амазонка с морски очи, която проповядва банкерски идеали, подтиквана от инстинкта за продължение на рода. Но няма ли право? Не е ли винаги права такава красота? И не е ли всякога оправдана?“
Той видя, че моторницата приближава сред вълни от бяла пяна. Не мръдна от мястото си; знаеше защо идва.