— Приятелите ти идват — каза той.
— Къде са? — Жоан бе вече забелязала лодката. — Защо да са мои приятели? — попита тя. — Те са всъщност повече твои. Познават те от по-отрано, отколкото мен.
— Десет минути по-рано…
— Все пак по-отдавна.
— Добре, Жоан — засмя се Равик.
— Не съм длъжна да отида. Много просто. Няма да отида.
— Не, разбира се.
Равик се изтегна на скалата и затвори очи. Слънцето се превърна изведнъж в топло златисто одеяло. Той знаеше какво ще последва.
— Не сме много учтиви — каза след малко Жоан.
— Влюбените никога не са учтиви.
— Хората идват заради нас. Да ни вземат. Ако не искаме да се разходим, трябва поне да слезеш долу и да им кажеш.
— Добре. — Равик полуотвори очи. — Да не усложняваме нещата. Ти ще слезеш и ще им кажеш, че аз имам работа, и ще отидеш да се разходиш с тях. Също като вчера.
— Думата „работа“ звучи странно. Кой работи тук? Защо не дойдеш с нас? Те те обичат. Бяха разочаровани, че вчера не дойде.
— Господи! — Равик отвори очи. — Защо всички жени обичат тия глупави разговори! Ти искаш да се разходиш; аз нямам моторница; животът е кратък; тук сме само за няколко дни; защо трябва да се пиша великодушен и да те карам да правиш нещо, което така и така ще направиш? Само за да ти е по-приятно?
— Няма защо да ме караш. Аз мога и сама.
Тя го погледна. Очите й светеха със същия силен блясък; само устните й се свиха за миг — гримасата мина толкова бързо през лицето й, че Равик можеше да допусне, че се е заблудил. Но знаеше, че не се е заблудил.
Морето удряше с грохот скалите на кея и ги обливаше с рой бисерни капки, които вятърът отнасяше в простора. Тръпки побиваха Равик, когато докосваха тялото му.
— Това беше твоята вълна — каза Жоан. — Твоята вълна от приказката, която ми разказа в Париж.
— Спомняш ли си я?
— Да. Само че ти не си скала. А бетонен блок.
И тръгна към пристана, понесла сякаш цялото небе на прекрасните си рамене. „Намери оправдание. Ще седне в бялата лодка, вятърът ще развява косите й… А аз съм идиот, че не отивам с тях — помисли Равик. — Но не съм още подходящ за тази роля. И това е глупаво самолюбие от забравените дни. Истинско донкихотство — но какво друго ми е останало? Цъфнали смокини в лунни нощи, мъдростта на Сенека и Сократ, цигулковият концерт на Шуман и старото предчувствие, че ще загубя нещо.“
Чу гласа на Жоан, долитащ отдолу. След това долови глухото бръмчене на мотора. Не стана. Знаеше, че тя ще седне на кърмата. Някъде в морето имаше островче с манастир. Оттам се чуваше понякога да кукуригат петли. Колко е червено слънцето, когато го гледаш със затворени очи! Приятни са поляните на младостта, поруменели от цветята на очакващата кръв. Старата Люлчина песен на морето. Камбаните на Винета. Вълшебното щастие да не мислиш за нищо. Той заспа почти веднага.
Следобед отиде да вземе колата от гаража. Един „Талбот“, който Морозов бе наел и му бе дал в Париж. С него бяха дошли дотук.
Той отиде да се разходи край брега. Денят беше ясен, дори прекалено ясен. Отиде през Корниш до Ница и Монте Карло, а оттам до Вилфранш. Обичаше малкото старо пристанище и поседя известно време пред едно бистро на кея. Обиколи бавно градината пред казиното на Монте Карло и гробището на самоубийците, издигнато високо над морето, потърси един гроб и дълго стоя усмихнат пред него. Мина през тесните улици на старата Ница и през новата част на града, през площадите с паметници; след това мина през Кан и отиде до червените скали, където рибарските селца носят библейски имена.
Забрави Жоан. Забрави и себе си. Просто се отдаде на светлия ден, на тризвучието на слънце, море и суша, покрило крайбрежието с цветя, докато планинските шосета над него бяха още отрупани със сняг. Дъжд заплашваше Франция, буря тътнеше над Европа — а това тясно крайбрежие дори не искаше да знае за тези неща. То изглеждаше забравено; животът туптеше тук другояче; и докато сушата зад него посивяваше в мъглата на страданието, предчувствията и опасностите, тук грееше слънце, небето беше ясно и в неговото сияние се вливаше последната пяна на умиращия свят.
Кратък танц на комари и мушици около последната светлина — безсмислен като всеки техен танц, глупав като леката музика в кафенетата… Един излишен свят, ненужен като пеперуди през октомври с вече смразени летни сърчица, продължаващ да танцува, да бъбри, да флиртува, да люби и да изневерява, самоизмамващ се до появата на сърпа и зимните ветрове.
Равик сви с колата до Сен Рафаел. Малкото четвъртито пристанище беше пълно с платноходки и моторници. Кафенетата на кея бяха разпънали пъстри чадъри. Край масите седяха обгорели от слънцето жени. „Как всичко се връща — помисли Равик, — приятният и лек живот, веселото изкушение, волността, играта, как всичко се връща, независимо колко отдавна е било.“ Той бе водил някога също живот на пеперуда и смяташе това за напълно нормално. Колата излетя от завоя на улицата към сияйния залез.