Върна се в хотела, където намери бележка от Жоан. Беше се обадила, за да съобщи, че няма да се върне за вечеря. Слезе до „Райската скала“. Имаше малко посетители за вечеря. Повечето бяха в Жуан-ле-Пен и Кан. Седна на терасата, построена в скалата като корабна палуба. Долу се чуваше прибоят. Вълните изникваха откъм залеза, тъмночервени и зеленосини, превръщаха се в златисточервени и оранжеви, понасяха тъмнината на острите си върхове към скалите и ги разбиваха на многоцветна пяна.
Равик седя дълго на терасата, чувстваше хлад и дълбока самота. Виждаше ясно и без вълнение какво ще се случи. Можеше да го отложи за известно време. Имаше предостатъчно хитрости. Той ги знаеше, но нямаше да ги използува. Беше вече много късно. Те са за по-незначителни случаи. Оставаше му само едно: да се справи със станалото. Честно, без измама и притеснения.
Вдигна срещу светлината чашата бистро и леко провансалско вино. Хладна нощ, шум на море, небе, изпълнено със смеха на раздялата със слънцето и звънчетата на далечните звезди… „А аз целият съм скован от студ — помисли той, — един прожектор, който пронизва безгласните месеци на бъдещето, плъзва се по тях и ги оставя в мрака; съзнавам всичко това все още без мъка, но разбирам, че няма да остане така, виждам отново живота си като тази прозрачна чаша в ръката му, пълна с чуждестранно вино, което няма да се запази и ще се превърне във вкиснат оцет на покварена страст.“
Това нямаше да трае дълго. Прекалено ясно прозираше началото на друг живот, за да можеше да съществува. То се обръщаше невинно и безцеремонно като растение към светлината, към изкушенията и простото многообразие на по-веселия живот. Искаше бъдеще — а той можеше да му предложи само частица от това малко настояще. Нищо още не бе се случило. Но това не беше и необходимо. Нещата се решават много по-рано. Обикновено човек забелязва това и взема шумния край за решение; а то е било постигнато мълчаливо много месеци по-рано.
Равик изпи чашата. Виното сякаш бе друго. Той си наля още една и я изпи. И този път виното му се стори леко, с приятен мек вкус.
Играеше спокойно и на малки суми, чувстваше още хлад и знаеше, че докато това продължава, ще може да печели. Заложи на последните дванадесет, на двадесет и седем каре и на двадесет и седем. След един час бе спечелил вече три хиляди франка. Удвои сумата на карето и заложи и на четворката.
Забеляза Жоан още при влизането й. Беше с друга рокля; върнала се бе, значи, в хотела непосредствено след неговото излизане. Бе с двамата мъже, които бяха дошли да я вземат с моторницата. Белгиецът Льо Клер и американецът Нюджент. Жоан беше много хубава. Бе в бяла вечерна рокля на големи сиви цветя; Купил й я бе един ден преди да заминат. Когато я видя, тя се втурна щастлива към нея. „Откъде разбираш толкова много от вечерни рокли? — попита тя. — Тази е много по-хубава от моята.“ След топа добави: „И по-скъпа.“ „Птичка — помисли той, — все още кацнала на моя клон, но готова да отлети…“
Крупието бутна няколко жетона към него. Каретата печелеха. Той отдели печалбата и остави залога. Жоан отиде към масата за бакара. Не знаеше дали го е забелязала — няколко души, които не играеха, я проследиха с поглед. Тя се движеше винаги така, като че върви срещу лек вятър и без определена цел. Обърна се и каза нещо на Нюджент… Равик почувства внезапно желание да блъсне жетоните, да напусне зелената маса, да стане и да отведе по-скоро Жоан далеч от тези хора, от това място, на някой остров, може би на острова край Антиб, да я откъсне от всичко и да я запази за себе си…
Заложи отново. Излезе седмицата. Островите не отделят. За сърдечните тревоги няма граници, човек загубва най-лесно това, което държи в ръце — никога това, което оставя. Топката бавно се спря. Дванадесет. Заложи отново.
Когато вдигна глава, срещна погледа на Жоан. Тя бе застанала от другата страна на масата и го гледаше. Кимна й с усмивка. Тя продължаваше да го гледа втренчено. Равик посочи рулетката и вдигна рамене. Деветнадесет.
Заложи и вдигна отново глава. Жоан не беше вече отсреща. Той направи усилие да остане на мястото си. Извади цигара от пакета. Един прислужник му поднесе огън. Беше облечен в униформа, плешив и с шкембе.
— Времената се промениха — промълви той.
— Да — отвърна Равик. Не познаваше тоя човек.