— В двадесет и девета година беше съвсем друго.
— Да…
Равик не помнеше вече дали е идвал в Кан през 1929 г. или човекът просто си приказва. Той видя, че четворката е излязла, без да я забележи, и се помъчи да се съсредоточи повече. Но изведнъж му се стори, че е глупаво да играе с няколко франка, за да може да остане още няколко дни. Защо? Защо бе дошъл изобщо тук? Само от тази проклета слабост, от нищо друго. Тя ни похабява бавно и безгласно, а човек я забелязва едва когато поиска да се изправи и рухва внезапно. Морозов беше прав. Най-доброто средство да загубиш някоя жена, е да й предложиш живот, какъвто можеш да й предложиш само за няколко дни. Тя ще се опита да го постигне отново — с друг мъж, който ще може да й го даде завинаги. „Ще й кажа, че ще трябва да скъсаме — помисли той. — Ще се разделя с нея в Париж, докато не е станало още късно.“
Той помисли дали да продължи играта на друга маса. Но изведнъж почувства, че няма желание. Човек не трябва да върши на дребно това, което е вършил на едро. Огледа се. Жоан не се виждаше. Отиде в бара и изпи чаша коняк. После излезе до паркинга, за да вземе колата и да се поразходи.
Запалваше вече мотора, когато забеляза Жоан. Излезе от колата. Тя вървеше бързо към него.
— Без мен ли искаше да се прибереш? — попита тя.
— Щях да се разходя из планините и да се върна.
— Лъжеш! Не си и мислил за това. Щеше да ме оставиш тук с тия идиоти!
— Жоан, някой ден сигурно ще ме обвиниш, че по моя вина си била с тях.
— Разбира се, че по твоя! Отидох в моторницата им само защото ме разсърди. Защо те нямаше в хотела, когато се върнах?
— Нали щеше да вечеряш с твоите идиоти?
Тя се стресна за миг.
— Оставих тази бележка, само защото не те намерих, когато се върнах.
— Добре, Жоан — каза Равик. — Да не спорим. Приятно ли прекара?
— Не.
Тя бе застанала пред него запъхтяна, развълнувана, буйна в тъмносиния мрак на топлата нощ, луната се отразяваше в косите й и на фона на бледото й дръзко лице устните й бяха толкова тъмночервени, че изглеждаха почти черни. Беше през февруари 1939 година; неизбежното щеше да се случи в Париж, бавно, постепенно, с всички дребни лъжи, унижения и кавги, той искаше да я напусне, преди да се случи това, но тя бе все още с него; а тук не им оставаше много време.
— Къде щеше да отидеш? — попита тя.
— Нямах никаква определена цел. Просто щях да се разходя.
— Ще дойда с теб.
— Какво ще кажат твоите идиоти?
— Нищо. Сбогувах се вече с тях. Казах им, че ме чакаш.
— Добре — каза Равик. — Ти си умно дете. Почакай да сваля гюрука на колата.
— Не, не, остави го така. Палтото ще ме пази. Карай бавно. Да минем покрай всички кафенета, където седят хора, които имат само едно занимание — да са щастливи, без да се карат.
Тя се плъзна на седалката до него и го целуна.
— За пръв път идвам в Ривиерата, Равик. Бъди снизходителен към мен. За пръв път сме наистина заедно, нощите не са вече студени и аз съм щастлива.
Той мина с колата покрай хотел „Карлтон“, за да избегне голямото движение, и се отправи към Жуан-ле-Пен.
— За пръв път — повтори тя. — За пръв път, Равик; знам всичко, което би отговорил, но то няма нищо общо с това. — Тя се облегна на него и сложи глава на рамото му. — Забрави станалото днес! Не мисли за него! Знаеш ли, че караш чудесно кола. Ето на, току-що реагира прекрасно. Онези идиоти казаха същото. Видели са те вчера с колата. Ти си страшен. Нямаш минало. Никой не знае нищо за теб. Знам вече стократно повече за живота на ония идиоти, отколкото за твоя. Мислиш ли, че мога да пия някъде един калвадос? След толкова много вълнения тази вечер имам нужда от един. Мъчно се живее с теб.
Колата се носеше по шосето като птица, която лети ниско.
— Много бързо ли карам? — попита Равик.
— Не. Карай по-бързо. Нека вятърът бие в лицето ми както в дърветата. Как лети нощта! Любовта ме пронизва. Чрез нея човек може да проникне в мен. Толкова много те обичам, сърцето ми се разтваря пред теб. Иска му се да се просне пред теб, на една ливада, да литне. Лудо е по теб. Обича те, когато караш кола. Да не се връщаме никога в Париж. Да откраднем някой куфар със скъпоценности или да ограбим банка, да вземем тая кола и да не се връщаме никога.
Равик спря пред малък бар. Шумът на мотора заглъхна и отдалеко изведнъж се чу дълбокото дишане на морето.
— Ела — каза той. — Тук има от твоя калвадос. Колко изпи досега?
— Много. Заради теб. Освен това не можех повече да слушам дрънкането на ония идиоти.
— Защо не дойде при мен тогава?
— Дойдох при теб.
— Да. Когато помисли, че си отивам. Яла ли си?
— Не много. Гладна съм. Спечели ли?
— Да.