Вебер поглади мустаците си.
— Но не и с вашата ръка. Ще опитам всеки случай. Още днес. Мога ли да ви помогна с нещо? Как е храната?
— Отвратителна. Но мога да поискам да ми донесат нещо отвън.
— Цигари?
— Имам достатъчно. Не можете да ми осигурите това, от което имам най-голяма нужда: баня.
Равик прекара две седмици с един водопроводчик евреин, един писател от полуеврейски произход и един поляк. Водопроводчикът изпитваше носталгия по Берлин, писателят го ненавиждаше, а на поляка му бе все едно. Равик ги снабдяваше с цигари. Писателят разказваше еврейски вицове. Водопроводчикът беше много полезен като специалист в борбата с лошите миризми.
След две седмици извикаха Равик. Заведоха го най-напред при някакъв инспектор, който го запита само дали има пари.
— Да.
— Добре. Тогава може да вземете такси.
С него тръгна един чиновник. Улицата беше светла и слънчева. Приятно бе да си отново навън. Един старец продаваше балончета пред входа. Равик не можеше да разбере защо ги продава точно пред входа на затвора. Чиновникът повика такси.
— Къде отиваме? — попита Равик.
— При началството.
Равик не знаеше при кое началство. И не го интересуваше много, след като не бе началник на германски концентрационен лагер. На света съществува само един истински ужас: да попаднеш напълно безпомощен в ръцете на бруталния терор. Това тук бе нещо безобидно.
В колата имаше радио. Равик го отвори. Чу бюлетина за зеленчуковата борса; след това политическите новини. Чиновникът се прозина. Равик намери друга станция. Музика. Някакъв шлагер. Чиновникът вдигна веднага глава и каза:
— Шарл Трене. „Менилмонтан“. Чудесен е!
Таксито спря. Равик плати. Въведоха го в чакалня, която миришеше както всички чакални по света на очаквания, пот и прах.
Прекара тук половин час, като четеше стар брой на „Ла Ви Паризиен“, оставен от някой посетител. Стори му се като класическа литература след двете седмици, прекарани без книги. След това го заведоха при началника.
Мина известно време, докато познае дребния, дебел мъж. Той не обръщаше внимание на лицата, когато оперира. Те му бяха безразлични като номера. Интересуваше го само болестта. Но това лице бе разгледал с любопитство. Ето го, здрав, с коремче, само че без жлъчка, същия Левал! Равик бе забравил, че Вебер имаше намерение да потърси помощта на Дюран и затова не очакваше да го заведат при самия него. Левал го огледа от глава до пети с явното желание да спечели време. След това промърмори:
— Истинското ви име не е Воцек, разбира се.
— Не.
— А как?
— Нойман. — Равик бе уговорил това с Вебер, който трябваше да го обясни на Дюран. Воцек звучеше съвсем невероятно.
— Германец сте, нали?
— Да.
— Бежанец?
— Да.
— Никой не би казал. Не приличате на такъв.
— Всички бежанци не са евреи — обясни Равик.
— Защо сте излъгали за името си?
Равик вдигна рамене.
— Какво да се прави? Лъжем по малко. Принудени сме — да не мислите, че ни е приятно да го вършим?
Левал се намуси.
— А вие да не мислите, че ни е приятно да се занимаваме с вас?
„Побелял“ — помисли Равик. Косата му се беше прошарила, торбичките под очите — мръсносини, устата — полуотворена. Той не говореше тогава; беше само вързоп отпусната плът с болна жлъчка.
— Къде живеете? И адресът е фалшив.
— Живея където ми падне. Ту тук, ту там.
— Откога?
— От три седмици. Преди три седмици дойдох от Швейцария. Изгониха ме извън граница. Нали знаете, че нямаме право никъде да живеем без документи, а повечето от нас все още не са се решили да се самоубият. Затова ви създаваме главоболия.
— Трябваше да си отидете в Германия — изръмжа Левал. — Там не е толкова лошо. Хората много преувеличават.
„Ако бях малко мръднал със скалпела — помисли Равик, — нямаше сега да ми разправяш тия глупости. Червеите щяха да минат през границата без никакви документи или щеше да си сега шепа прах в някоя просташка урна.“
— Къде живеете тук? — попита Левал.
„Искаш да научиш, за да уловиш другите“ — помисли Равик. И каза:
— В първокласни хотели. Под различни имена. По няколко дни във всеки.
— Не е вярно.
— Защо ме разпитвате, след като знаете по-добре? — отвърна Равик, на когото този разговор започваше постепенно да дотяга.
Левал удари сърдито с длан по масата.
— Не бъдете нахален!
И погледна веднага ръката си.
— Ударихте върху ножиците — каза Равик.
Левал пъхна ръката си в джоба.
— Не намирате ли, че се държите нахално? — запита той със спокойствието на човек, който може да си позволи да бъде сдържан, защото знае, че, другият зависи от него.