18
Равик идваше от гарата. Беше уморен и мръсен. Тринадесет часа в задушния влак с хора, които миришат на чесън, ловци с кучета, жени, които държат на скута си кошници с кокошки и гълъби, а преди това три месеца на границата…
Някаква светлина трептеше в мрака. Вдигна глава. Тя сякаш идваше от някакви пирамиди с огледала, наредени около „Рон Поан“ и отразяващи последните сиви лъчи на май.
Спря се и погледна по-внимателно. Наистина имаше пирамиди от огледала. Бяха сложени навред в призрачно повторение зад лехите с лалета.
— Какво е това? — попита той един градинар, който изравняваше леха с прясно разкопана пръст.
— Огледала — отговори той, без да вдига глава.
— Виждам, но те не бяха тук, когато идвах миналия път.
— Отдавна ли не сте идвали?
— От три месеца.
— О, от три месеца! Поставиха ги през последните две седмици. За английския крал. Идва на посещение. Да може да се оглежда в тях.
— Ужасно — каза Равик.
— Разбира се — отвърна без учудване градинарят. Равик продължи. Три месеца… три години… три дни; какво нещо е времето? Нищо и всичко. Не го изненадваше обстоятелството, че кестените бяха вече цъфнали, а тогава не бяха още се и разлистили… че Германия бе нарушила отново договорите и бе завзела цяла Чехословакия; че емигрантът Йосиф Блументал се бе застрелял в Женева в изблик на истеричен смях пред двореца на Обществото на народите; че някъде в гърдите му се обаждаше болката, спомен от пневмонията, която под името Гюнтер бе прекарал в Белфор; че сега, в тая вечер, мека като женска гръд, се връщаше отново. Човек го възприемаше, както много други неща — с равнодушието на фаталист, единственото оръжие на безпомощността. Небето беше навсякъде и винаги еднакво. За убийството и омразата, жертвата и любовта; дърветата се разцъфваха всяка година, не подозирайки нищо; тъмносиният мрак се променяше, идваше и си отиваше, без да се занимава с паспорти, предателства, отчаяния и надежди. Хубаво беше да си отново в Париж. Приятно е да вървиш бавно, без да мислиш, по тази улица в сребристосивата светлина, без да бързаш, забравил всичко, достигнал границата, на която далеч в кръгозора се сливат отлитащата мъка и тихото щастие, че си още жив — първия миг на пристигането, преди да те пронижат отново мечове и стрели, това странно животинско чувство, тази далечна въздишка, този ветрец, все още лишен от вълнение, полъхващ по пътеките на сърцето, край тъмния огън на факлите, край бодливия кръст на отлетелите дни и телените мрежи на бъдещето; приятно беше това кратко спиране, тази тишина, изпълнена с трепет, тази моментна пауза, този понятен и загадъчен живот, лекото пулсиране на вечността в този преходен свят…
Морозов седеше в палмовата зала на „Интернационал“. Пред него имаше кана с вино.
— Здравей, Борис — каза Равик. — Здравей, стари приятелю. Изглежда, че се връщам точно навреме. Вувре ли е това?
— Точно така. От тридесет и четвърта този път. Малко по-сладко и по-силно. Радвам се, че се върна. Три месеца минаха, нали?
— Да. Повече от друг път.
Морозов позвъни със старомодно звънче. То отекна като камбаната на селска църква, „Катакомбите“ имаха електрическо осветление, но не и електрически звънци. Не се рентираше, защото емигрантите не смееха много да звънят.
— Как се казваш сега? — попита Морозов.
— Пак Равик. Не споменах това име в участъка. Наричал съм се Воцек, Нойман и Гюнтер. Каприз. Не исках да се откажа от името Равик. Защото ми харесва.
— Не разбраха, че си живял тук, нали?
— Не, разбира се.
— Очевидно. Иначе щяха да направят проверка. Значи, можеш да си останеш пак тук, стаята ти е свободна.
— Знае ли съдържател ката за станалото?
— Не. Никой не знае. Казах им, че си заминал за Руан. Твоите неща са в стаята ми.
Келнерката дойде с поднос.
— Донесете една чаша за господин Равик, Кларис — каза Морозов.
— О, господин Равик! — Девойката се усмихна. — Върнахте ли се? Нямаше ви повече от половин година.
— Само три месеца, Кларис.
— Невъзможно! Мислех, че са шест.
Девойката отмина. Почти веднага след нея пристигна дебелия келнер на „Катакомбите“ с чаша за вино в ръка. Не носеше поднос; отдавна беше в това заведение и можеше да си позволи такава волност. Лицето му показваше какво щеше да последва, но Морозов го изпревари.
— Добре, Жан! Кажи веднага колко време отсъства господин Равик? Знаеш ли точно?
— Но, господин Морозов! Знам, разбира се! Точно… — Той помълча, усмихна се и добави: — Точно четири и половина седмици.