— Правилно — каза Равик, още преди Морозов да отговори.
— Правилно — отвърна и Морозов.
— Разбира се. Аз никога не греша. — Жан изчезна.
— Не исках да го разочаровам, Борис.
— И аз също. Исках само да ти покажа колко относително е времето, когато се превърне в минало. Това те утешава, плаши и прави безразличен. Загубих подпоручик Биелски от Преображенския гвардейски полк в Москва, през 1917 година. Бяхме приятели. Той тръгна на север през Финландия. Аз минах през Манджурия и Япония. Когато се срещнахме пак тук след осем години, мислех, че съм го видял за последен път през 1919 г. в Харбин; а той мислеше, че е било през 1921 г. в Хелзинки. Разлика само от две години и няколко хиляди километра. — Морозов взе каната и напълни чашите. — Но виждаш ли, не са те забравили. Така имаш чувството, че си се завърнал у дома, нали?
Равик отпи. Виното беше студено и приятно.
— А през това време аз бях съвсем близо до границата — каза той. — Почти до Базел. Едната половина на шосето е Швейцария, другата — Германия. Седях в Швейцария и ядях череши. А можех да плюя костилките в Германия.
— Е, домъчня ли ти за родината?
— Не. Никога не съм се чувствал по-далеч от нея.
— Разбирам те — засмя се Морозов. — Как мина пътуването?
— Както винаги. Единственото е, че вече е по-трудно. Охраняват границата по-строго. Хванаха ме веднъж в Швейцария и веднъж във Франция.
— Защо не писа нито ред?
— Не знаех докъде е стигнала полицията. Понякога много се престарават. По-добре е да не излагам никого на опасност. Нашето алиби никога не е достатъчно сигурно. Старо бойно правило е; мирувай и изчезвай. Очакваше ли нещо друго?
— Не.
Равик го погледна. После каза:
— Писма! Какво са всъщност писмата? Те не помагат.
— Не.
Равик извади пакет цигари от джоба си.
— Странно как всичко се променя, когато те няма.
— Не се залъгвай — отговори Морозов.
— Нямам и намерение.
— Докато отсъстваш, всичко ти се струва хубаво. Когато се върнеш, заварваш нещо друго. След това всичко започва отново.
— Може би. А може би и не.
— Много си потаен. Добре, че възприемаш така нещата. Искаш ли да изиграем един шах? Професорът умря. Той беше единственият ми достоен противник. Леви замина за Бразилия. Намери си работа като келнер. Животът тече страшно бързо напоследък. Човек не трябва да свиква с нищо.
— Не трябва.
Морозов погледна внимателно Равик.
— Не исках да кажа това.
— И аз също. Не можем ли да напуснем тоя мухлясал палмов гроб? Не съм бил тук три месеца, но както винаги не мога да понасям неговата миризма — на кухня, прах и страх. Кога можеш да тръгнеш?
— Днес съм свободен.
— Вярно — усмихна се Равик. — Значи, ще прекараме една вечер сред елегантния свят на някогашна Русия, с големи чаши в ръка.
— Искаш ли да дойдеш с мен?
— Уморен съм. Почти не съм спал през последните нощи. Да походим малко и да седнем някъде. Отдавна не съм правил това.
— Вувре ли? — попита Морозов. Бяха седнали пред кафене „Колизей“. — Рано е още, приятелю. Сега е време за водка.
— Така е, но въпреки това искам вувре.
— Почвам да се безпокоя. Няма ли да пиеш поне един коняк?
Равик поклати отрицателно глава.
— Когато човек пристигне някъде, трябва още първата вечер здравата да се напие, братлето ми — заяви Морозов. — Безполезно геройство е да гледаш трезвен ужасните лица на призраците от миналото.
— Нищо не гледам, Борис. Просто се радвам кротко на живота.
Равик забеляза, че Морозов не му вярва. Но не се и опита да го убеди. Той седна спокойно на една маса към улицата, пиеше виното си и наблюдаваше тълпата от минувачи. Докато отсъстваше от Париж, всичко беше ясно и будно в съзнанието му. Сега то бе замъглено, бледо, многоцветно, отминаващо като приятно видение, както при бързо слизане от планината чуваш шума в долината съвсем далечен.
— Ходи ли някъде другаде, преди да дойдеш в хотела? — попита Морозов.
— Не.
— Вебер те търси няколко пъти.
— Ще му се обадя.
— Ти нещо не ми харесваш. Кажи какво има?
— Нищо особено. Границата при Женева е добре охранявана. Опитах най-напред там. После при Базел. И там беше трудно. Най-сетне успях да се прехвърля. Простудих се. Валя ме сняг и дъжд през нощите, които прекарах на открито. Но нямаше какво да сторя. Разболях се от пневмония. Един лекар в Белфор успя да ме вмъкне, а после и измъкне от болницата. След това ме държа десет дни у дома си. Трябва да му изпратя парите.
— Добре ли си вече?
— Доста.
— Затова ли не пиеш никакви силни напитки?