— Защо говорим със заобикалки? — усмихна се Равик. — Малко съм уморен и искам да свикна постепенно с всичко. Това е истината. Странно колко много мисли човек, докато пътува! И колко малко, когато пристигне!
— Равик — каза бащински Морозов, като махна с ръка, — приказваш с батко си Борис, познавача на човешките сърца. Не извъртай, а питай бързо, за да не се бавим много.
— Добре. Къде е Жоан?
— Не знам. Не съм чувал нищо за нея от няколко седмици. Не съм я виждал.
— А преди това?
— Преди това пита няколко пъти за теб. После престана.
— Не е ли вече в „Шехеразада“?
— Не. Напусна преди около пет седмици. След това идва два-три пъти и изчезна.
— Не е ли в Париж?
— Мисля, че не. Така ми се струва поне. Иначе би идвала от време на време в „Шехеразада“.
— Знаеш ли какво работи?
— Мисля, че е филмова артистка. Така поне казала на гардеробиерката. Нали знаеш как стават тези неща? Проклети женски преструвки!
— Женски преструвки ли?
— Да — потвърди сърдито Морозов. — Какво друго, Равик? Друго нещо ли очакваше?
— Да.
Морозов замълча.
— Да очакваш и да знаеш са две различни неща — каза Равик.
— Само за прокълнатите от бога романтици. Пий сега нещо разумно, а не тази лимонада. Един истински калвадос?
— Е, чак калвадос, не. Ако това ще те успокои, ще пия един коняк. Впрочем защо не и калвадос.
— Най-после! — каза Морозов.
Прозорците. Сините очертания на покривите. Изтърбушеният червен диван. Леглото. Равик знаеше, че ще трябва да понася всичко това. Седна на дивана и запуши. Морозов бе донесъл вещите и му бе казал къде може да го намери, когато поиска.
Захвърли стария си костюм. Къпа се дълго с гореща вода и много сапун. Изми и изтърка трите месеца от кожата си. Облече чисто бельо и друг костюм; после се обръсна. Най-голямото му желание бе да отиде в турска баня, но беше много късно. Приятно му беше, че е свършил всичко това. Би желал да стори и нещо повече, защото сега, когато седеше под прозореца, почувства, че пустотата започва да се промъква откъм ъглите на стаята.
Наля си чаша калвадос. Между вещите му имаше и отворена бутилка с малко калвадос на дъното. Припомни си нощта, когато го бе пил с Жоан, но всичко му се струваше сега далечно. Много отдавна беше. Забеляза само, че калвадосът е много стар и приятен. Луната изгря бавно над покривите. Мръсният двор отсреща потъна в сенки и сребро. С малко въображение всичко можеше да се превърне от мръсотия в сребро. През прозореца нахлу мирис на цветя. Тръпчивото ухание на карамфили. Равик се наведе над парапета и погледна навън. На долния прозорец имаше сандъче с цветя. Бяха на емигранта Вазенхоф, ако живееше още там. Равик бе правил веднъж промивка на стомаха му. Миналата Коледа. Бутилката беше празна. Хвърли я на леглото. Тя остана там като черен ембрион. Той стана. Защо гледаше така втренчено леглото? Ако нямаш жена, трябва да си намериш. Това поне е лесно в Париж.
Тръгна из тесните улици към площад „Етоал“. По „Шан-з-Елизе“ кипеше животът на нощния град. Тръгна назад, отначало бързо, а след това все по-бавно, докато стигна до хотел „Милано“.
— Как сте? — обърна се към портиера.
— О, господине! — стана портиерът. — Отдавна не сте идвали.
— Да. Доста отдавна. Не бях в Париж.
Портиерът го погледна внимателно с живите си, малки очички.
— Госпожата не е вече тук.
— Знам. Няма я отдавна.
Портиерът беше опитен. Знаеше какво иска от него дори без да го питат.
— От четири седмици — каза той. — Напусна преди четири седмици.
Равик извади една цигара.
— Не е ли в Париж госпожата? попита портиерът.
— В Кан е.
— В Кан! — Портиерът потърка лице с голямата си ръка. — Сигурно няма да повярвате, господине, че преди осемнадесет години бях портиер в хотел „Рул“ в Ница.
— Защо не.
— Какви времена бяха! Какви бакшиши! Хубави времена бяха след войната. А сега…
Равик знаеше как да се държи с хотелския персонал и нямаше нужда от много намеци. Извади една петфранкова банкнота и я сложи на масата.
— Благодаря, господине. Приятна вечер Изглеждате подмладен.
— Така се и чувствам. Лека нощ.
Равик се спря на улицата. „Защо отиде в хотела? Сега му оставаше само да се отбие в «Шехеразада» и да се напие.“
Погледна звездното небе. Трябваше да се радва на станалото. То му спасяваше много излишни разправии. И той, и Жоан знаеха това. Или поне го бяха научили с течение на времето. Тя бе сторила само това, което трябваше. Никакви обяснения. Те са излишни. Когато става дума за чувства, няма обяснения. А само постъпки. Слава Богу, че в случая не се намесваше и моралът! Слава Богу, че Жоан не знаеше какво е морал. Тя бе постъпила, както е намерила за добре, и всичко беше свършено. Без много колебания. И той бе допринесъл за това. Защо се въртеше сега тук? Това се дължеше сигурно на въздуха. На мекия полъх на парижката майска вечер. И на нощта, разбира се. Нощем всичко е по-друго, отколкото денем.