— Ти си се върнал? — запита тихо, почти безгласно.
Бе застанала до него. За миг направи движение, сякаш искаше да го прегърне. Но не го направи. Дори не се ръкува. Само повтори:
— Ти си се върнал?
Равик не отговори.
— От кога си тук? — запита тя все така тихо.
— Преди две седмици.
— Преди две… а аз не… Ти дори не…
— Никой не можеше да ми каже къде си. Нито в хотела, нито в „Шехеразада“.
— В „Шехеразада“… Но аз бях… — Тя се прекъсна. — Защо не ми писа?
— Не можех.
— Лъжеш.
— Добре. Не исках. Не знаех дали ще се върна.
— Пак лъжеш. Това не е основание.
— Напротив. Можех да се върна или да не се върна. Не разбираш ли?
— Не. Разбирам само, че си тук от две седмици и не си направил ни най-малък опит…
— Жоан — каза спокойно Равик. — Раменете ти сигурно не са почернели така в Париж.
Келнерът мина край масата и хвърли любопитен поглед към Жоан и Равик. Беше все още улисан от станалото преди малко. След това прибра сякаш случайно двата ножа, вилиците и чинията от масата, застлана с покривка на бели и червени квадратчета. Равик го забеляза.
— Всичко е наред — каза той.
— Какво е наред? — попита Жоан.
— Нищо. Преди малко тук стана нещо.
Тя го погледна втренчено.
— Жена ли чакаше?
— Не, за бога! Но стана скандал. Имаше ранен. Само че този път не се намесих.
— Да се намесиш ли? — Тя изведнъж разбра. Изразът й се промени. — Какво правиш тук? Пак ще те арестуват. Сега вече знам всичко! Следващия път те чака половин година затвор. Трябва да избягаш! Не знаех, че си в Париж. Мислех, че няма да се върнеш вече.
Равик не отговори.
— Мислех, че няма да се върнеш вече — повтори тя.
Равик я погледна.
— Жоан…
— Не, не е вярно! Нищо не е вярно!
— Жоан — каза мрачно Равик, — иди си на масата!
Очите й внезапно овлажняха.
— Иди си на масата! — повтори той.
— Ти си виновен — избухна тя. — Ти. Само ти!
Обърна се рязко и тръгна. Равик бутна малко настрана масата и седна отново. Погледна чашата с калвадос и вдигна ръка, сякаш искаше да я вземе и да пие. Но не го направи. Беше спокоен, докато говореше с Жоан. Сега изведнъж се развълнува. „Странно — помисли той, — мускулите на гърдите ми трептят под кожата. Защо именно те?“ Взе чашата и погледна ръката си. Не трепереше. Докато пиеше, не погледна повече към Жоан. Келнерът мина отново.
— Цигари — каза Равик. — „Капорал“.
Запали една и доизпи останалия калвадос. Почувства отново погледа на Жоан. „Какво очаква? — помисли си… — Че ще се напия пред нея от мъка?“ Той повика келнера и плати. Когато стана, Жоан започна да говори оживено на един от приятелите си. Не вдигна глава и когато той мина край тяхната маса. Лице то й беше сурово, без израз, а усмивката й — пресилена.
Равик се разхождаше по улиците и неочаквано се озова пред „Шехеразада“. Морозов засия.
— Какви ги вършиш, драги! Вече те смятах за загубен. А човек се радва винаги, когато пророчествата му се сбъднат.
— Не се радвай много рано.
— И ти също. Закъсня.
— Знам. Срещнах я вече.
— Какво?
— В „Клош д’Ор“.
— Така ли? — учуди се Морозов. — Какво ли не ни сервира животът!
— Кога ще свършиш тук, Борис?
— След няколко минути. Всички си отидоха. Трябва да се преоблека. Влез за малко. Ела да пиеш една водка за сметка на заведението.
— Не. Ще те чакам вън.
Морозов го погледна.
— Как си?
— Повдига ми се.
— А какво друго искаш?
— Човек винаги очаква нещо друго. Иди и се преоблечи.
Равик се облегна на стената. До него стара жена прибираше цветята, които продаваше. Не му предложи. Глупава мисъл, но той щеше да се зарадва, ако го бе попитала дали иска. Сякаш бе отгатнала, че не му трябват. Погледна къщите. Тук-там се виждаха осветени прозорци. Таксита минаваха бавно. Какво очакваше наистина? И той не знаеше. Жоан нямаше да предприеме първа нищо. Но защо не? Колко е прав всеки, който напада!
Келнерите започнаха да излизат. Нощем бяха кавказци и черкези с червени рубашки и високи ботуши.
Сега бяха обикновени, уморени хора. Прибираха се в къщи във всекидневно облекло, което им стоеше някак странно. После излезе Морозов.
— Накъде? — попита той.
— Бях вече навсякъде.
— Тогава да отидем в хотела и да играем шах.
— Какво?
— Шах. Игра с дървени фигури, която едновременно развлича и съсредоточава.
— Добре — каза Равик. — Защо не?
Той се пробуди и разбра веднага, че Жоан е в стаята. Беше тъмно и не можеше да я види, но чувстваше, че тя е тук. Стаята беше по-друга, прозорецът — също. Въздухът и дори самият той бяха по-други.
— Остави тези глупости — каза той. — Запали лампата и ела.