Тя не мръдна. Не чуваше дори дишането й. Само каза:
— Няма да играем на криеница, Жоан!
— Не — отвърна тя тихо.
— Ела тогава!
— Знаеше ли, че ще дойда?
— Не.
— Вратата беше отворена.
— Моята врата е почти винаги отворена.
Тя помълча. После каза:
— Мислех, че не си се върнал още. Исках само… Мислех, че пиеш някъде.
— И аз мислех така. Но вместо това играх шах.
— Какво?
— Играх шах. С Морозов. В оная дупка долу, която напомня аквариум без вода.
— Шах ли? — Излезе от ъгъла. — Шах! Но това е… Да играеш шах, когато…
— И аз не предполагах такова нещо. Но се оказа възможно. Дори отлично. Спечелих една партия.
— Ти си най-студеният, най-безчувственият…
— Слушай, Жоан — каза Равик. — Без сцени! Обичам ги, но днес не.
— Не правя сцени. А съм само ужасно нещастна.
— Добре. Тогава да прекъснем всичко. Сцените са подходящи само за хора, които не са много нещастни.
Познавах един човек, който се заключи в стаята си и игра шах от момента, когато жена му умря, докато я погребаха. Хората го смятаха за безчувствен, но аз знаех, че той я обича повече от всичко на света. Просто не можеше да постъпи другояче. През цялото време разрешаваше шахматни задачи, за да не мисли за нищо друго.
Сега Жоан стоеше в средата на стаята.
— Затова ли игра и ти?
— Не. Нали ти казах, че това се отнася за друг човек. Аз съм спал, когато си дошла.
— Да. Спеше. Блазе ти, че можеш да спиш.
Равик се поизправи.
— Познавах и друг човек, който също бе загубил жена си. Той легна и спа две денонощия. Тъща му побесня от яд. Тя не разбираше, че човек може да върши много необичайни неща и все пак да страда. Интересно как трябва да се държи човек в такива тежки моменти! Ако ме бе намерила безумно пиян, щеше да сметнеш, че всичко е в реда на нещата. Но понеже съм играл шах и легнах да спя, значи съм жесток и безчувствен! Много просто, нали?
Чу се изведнъж трясък и звън. Жоан бе хвърлила една ваза на пода.
— Много хубаво — каза Равик. — И без това не можех да я понасям. Внимавай само да не стъпиш на някое стъкло.
Тя избута с крак парчетата и каза:
— Защо вършиш всичко това, Равик.
— Да — отвърна той. — Защо? Само за да си вдъхна смелост, Жоан. Не чувстваш ли?
Тя го погледна бързо.
— Така изглежда. Но с теб човек не може никога да е сигурен.
Пристъпи внимателно по пръснатите късчета на счупената ваза и седна на ръба на леглото му. Той можеше да види вече ясно лицето й в ранното утро. Беше изненадан, че не е уморено. От него лъхаше свежест и жизнерадост. Тя беше с леко палто, което не бе виждал досега, и с друга рокля, не тази, с която я бе видял в „Клош д’Ор“.
— Мислех, че няма вече да се върнеш, Равик — каза тя.
— Забавих се. Невъзможно беше да дойда по-скоро.
— Защо не ми писа?
— Каква полза? Тя отвърна поглед.
— По-добре би било.
— По-добре щеше да е да не бях се връщал. Но за мен не остана вече друга страна или друг град. Швейцария е много малка, а навсякъде другаде са на власт фашистите.
— Ами полицията тук…
— Полицията има и сега толкова изгледи да ме залови, колкото и по-рано. Онова беше една нещастна случайност. Няма защо да мислим за това.
Равик протегна ръка към пакета с цигари на нощната масичка. Удобна, средно голяма масичка с книги, цигари и други неща. Равик мразеше нощните масички и конзоли с плочи, имитиращи мрамор, поставяни обикновено до леглата.
— Дай една цигара и на мен.
— Искаш ли да пиеш нещо?
— Да. Но не ставай. Аз ще донеса. — Тя взе шишето и наля две чаши. Подаде му едната, взе другата и я изпи. Докато пиеше, палтото й се смъкна от раменете. Равик позна сега роклята. Същата, която й бе подарил за Антиб. Защо я бе облякла? Това беше единствената рокля, която й бе подарил. Никога не бе мислил за такива неща. И не искаше да мисли.
— Когато те видях, Равик… изведнъж… просто изумях. Наистина изумях. А когато си излезе, помислих, че никога вече няма да те видя. Всъщност това не ми дойде веднага наум. Отначало почаках да се върнеш в „Клош д’Ор“. Бях убедена, че ще се върнеш. Защо не се върна?
— Защо да се върна?
— Щях да си тръгна с теб.
Равик знаеше, че това не е истина. Но не му се мислеше вече по тоя въпрос. За нищо не му се мислеше. Не смяташе, че това е достатъчно. Не знаеше защо бе дошла, нито какво иска всъщност, но изведнъж се почувства някак странно и дълбоко спокоен за това, че тя е до него. „Какво е това? — помисли той. — Дотам ли е стигнало? Къде остана самоконтролът? Значи дотам, откъдето започва тъмният рев на кръвта, принудата на въображението и заплахата?“
— Мислех, че искаш да ме напуснеш — каза Жоан. — Искаше, нали?