— Какво имаш всъщност против него?
— Нищо. Просто не ми е приятен. Гледа те някак особено. Аз не бих му вярвала. И ти не би трябвало.
— Какво?
— И ти не би трябвало да му вярваш. Нали знаеш, всички портиери във Франция са агенти на полицията.
— Нещо друго? — попита спокойно Равик.
— Ти не ми вярваш, разбира се. Но всички в „Шехеразада“ го знаят. Кой знае дали…
— Не говори глупости, Жоан! — Равик отметна одеялото и стана. — Какво ти е днес?
— Нищо. Какво трябва да ми е? Не мога да го понасям. Той влияе лошо на хората. А ти си постоянно с него.
— Разбрах — каза Равик. — Затова било, значи!
— Да, затова — изсмя се внезапно тя.
Равик чувстваше, че това не е единствената причина. Имаше и нещо друго.
— Какво искаш да закусиш? — попита той.
— Сърдиш ли ми се?
— Не.
Жоан излезе от банята и обви ръце около шията му.
Той усети мократа й кожа през тънкия плат на пижамата си. Усети нейното тяло и своята кръв.
— Пусни ме — каза той.
Тя не отговори. Овалът от изпъкналите скули до брадичката. Устата. Натежалите клепачи. Топлата гръд, която се притискаше до кожата му под разкопчаната пижама.
— Пусни ме или…
— Какво или? — попита тя.
Пред отворения прозорец бръмчеше пчела. Равик я проследи с поглед. Сигурно са я привлекли карамфилите на Визенхоф, а сега търсеше и други цветя. Тя хвръкна по-навътре и кацна на една немита чаша, оставена върху рамката на прозореца.
— Липсвах ли ти? — попита Жоан.
— Да.
— Много ли?
— Да.
Пчелата хвръкна. Завъртя се няколко пъти около чашата, после литна отново към слънцето и карамфилите на емигранта Визенхоф.
Равик лежеше до Жоан. „Лято — помисли той. — Лято, ливади и ранно утро, коси, ухаещи на сено, и кожа, мека като млада тревица… Благодарната кръв тече безмълвно като поточе и оросява без никакво желание пясъчните кътчета, гладката повърхност, в която се отразява усмихнато лице. В продължение на един светъл миг нищо не беше вече сухо и мъртво. Брези и тополи, покой и лек шепот, долитащ като далечно ехо. Загубен рай и туптене на кръвта в собствените жили.“
— Искам да остана тук — каза Жоан, като се облегна на рамото му.
— Остани. Хайде да поспим! И без това не сме спали много.
— Не мога. Трябва да си вървя.
— Не можеш да отидеш никъде по това време с вечерна рокля.
— Аз си нося и друга.
— Как?
— Под палтото. Обувки — също. Трябва да са някъде тук. Всичко си донесох.
Тя не каза къде трябва да отиде, нито защо. А и Равик не я попита.
Пчелата се появи отново. Не бръмчеше вече безцелно. Насочи се право към чашата. Кацна на ръба. Като че разбираше от калвадос. Или от плодова захар.
— Толкова сигурна ли беше, че ще останеш тук тази нощ?
— Да — каза Жоан, без да помръдне.
Роланд донесе поднос с бутилки и чаши.
— Не искам нищо за пиене — каза Равик.
— Дори водка? Зубровка е.
— Днес не искам. Донеси ми кафе. Силно кафе.
— Добре.
Остави настрана микроскопа. След това запали цигара и отиде до прозореца. Платаните навън бяха облекли вече новата си премяна. Последния път, когато беше тук, клоните им бяха още съвсем голи.
Роланд донесе кафето.
— Като че ли сега има повече момичета — каза Равик.
— Още двадесет.
— Толкова много работа ли имате? През юни?
— И ние не разбираме защо работата потръгна толкова много. Хората са като полудели. Идват още след обед. А вечер…
— Може би се дължи на сезона.
— Не е на сезона. Знам как е било друг път през май и юни. Сега всички изглеждат обзети от някаква лудост. Няма да повярваш как работи барът. Можеш ли да си представиш французи да поръчват шампанско.
— Не.
— Чужденците, разбирам. Нали за тях го имаме. Но французи и дори парижани да поръчват шампанско! И го плащат. Вместо да пият дюбоне, бира или чаша коняк. Можеш ли да повярваш?
— Само ако го видя.
Роланд му наля кафето.
— И народ — каза тя, — просто да полудееш! Сам ще видиш, като слезеш долу. Дори и по това време. Не само предпазливите клиенти, които очакват да свършиш прегледа. Цяла тълпа се е наредила долу. Какво става с тия хора, Равик?
Той вдигна рамене.
— Има една приказка за потъващия параход…
— Но тук нищо не потъва. Работата върви чудесно. Вратата се отвори. Влезе двадесет и една годишната Нинет, стройна като момче, с червени копринени шорти. Имаше лице на светица и беше една от най-добрите проститутки на заведението. Носеше поднос с хляб, масло и две бурканчета мармалад.
— Госпожата научи, че докторът пие кафе — каза тя с дрезгавия си глас, — и му изпраща малко домашен мармалад.
Нинет се усмихна. Ангелското лице придоби изведнъж гаменско изражение. Остави таблата на масата и изчезна от стаята с танцова стъпка.