— Виждаш ли ги — въздъхна Роланд. — Стават нахални веднага щом разберат, че имаме нужда от тях.
— Правилно — каза Равик. — Кога друг път ще им се удаде? Какво означава този мармалад?
— Той е гордостта на госпожата. Приготвя го сама. В имението си в Ривиерата. Много е хубав наистина. Ще го опиташ ли?
— Мразя мармалад, особено когато е приготвен от милионерки.
Роланд отви бурканчетата, взе няколко лъжици мармалад, размаза ги на дебела хартия, сложи парче масло и няколко резена препечен хляб, завърза внимателно всичко и го подаде на Равик.
— Хвърли го, като излезеш — каза тя. — Направи й това удоволствие. Ще провери дали си ял. Последната гордост на една разочарована старица. Направи го от учтивост.
— Добре. — Равик стана и отвори вратата. — Какъв е този шум? — попита той. Отдолу се чуваха гласове, музика, смях и подвиквания. — Французи ли са тези хора?
— Не. Повечето са чужденци.
— Американци ли?
— Не. Това е най-чудното. Предимно германци. Никога досега не сме имали толкова много германци.
— Няма нищо чудно.
— Повечето говорят много добре френски. Не така, както германците го говореха преди няколко години.
— И на мен ми се струва така. Няма ли и доста бивши военни? Новобранци, войници от колониите?
— Те са постоянно тук.
Равик кимна.
— И германците пръскат много пари, така ли?
Роланд се засмя.
— Черпят всеки, който иска да пие с тях.
— Особено войниците, предполагам. А пък в Германия е забранен износът на марки и границите са затворени. Можеш да напуснеш страната само със специално позволение. И при това е разрешено да изнесеш само десет марки. Странно е наистина да има тук толкова весели германци, при това с много пари, говорещи така добре френски!
Роланд вдигна рамене.
— Това никак не ме интересува, щом парите им не са фалшиви…
Той се прибра след осем и попита портиера:
— Търсил ли ме е някой по телефона?
— Не.
— И следобед ли?
— През целия ден.
— Не е ли питал някой за мен?
— Никой — поклати глава портиерът.
Равик се качи по стълбите. На първия етаж чу, че семейство Голдберг се кара. На втория — плачеше дете. Френският поданик Люсиен Зилберман, на година и два месеца, който беше обект на боготворене и надежди за родителите си, търговеца на кафе Зигфрид Зилберман и жена му Нели, родена Леви, от Франкфурт на Майн. Беше роден във Франция и те се надяваха да получат покрай него френски паспорт две години по-рано от установения срок. В резултат на това, воден от детски инстинкт, Люсиен се бе превърнал в тиран за семейството. На третия етаж виеше грамофон, собственост на бежанеца Волмайер, избягал от концентрационния лагер в Ораниенбург, който свиреше немски народни песни. Коридорът миришеше на зеле и мрак.
Равик влезе в стаята си, за да чете. Купил си бе едно време няколко тома „История на света“ и сега ги извади. Не беше много весело четиво. Единственото нещо, което му даваше, бе странното подтискащо съзнание, че днешните събития не са нищо ново. Всичко това е ставало десетки пъти досега. Лъжите, предателствата, убийствата, вартоломеевите нощи, покварата, вдъхната от жаждата за власт, непрекъснатият низ от войни — историята на човечеството бе написана с кръв и сълзи, между хилядите окървавени статуи на миналото само няколко имаха сребристото сияние на добродетелта. Демагози, измамници, отце- и братоубийци, опиянени от мрака егоисти, фанатизирани пророци, проповядващи любов с меч в ръка: всичко се повтаряше… И търпеливите народи се оставяха многократно да бъдат тласкани един срещу друг в безсмислени кланета в името на крале, религии и безумци… без начало и край.
Той остави книгите. През отворения прозорец се дочуха гласове от долния етаж. Позна ги. Бяха на Визенхоф и госпожа Голдберг.
— Не може сега — каза Рут Голдберг. — Той скоро ще се върне. Най-късно след един час.
— Един час си е час.
— Може да дойде и по-рано.
— Къде отиде?
— До американското посолство. Отива всяка нощ. Застава отсреща и го гледа. После се връща.
Визенхоф каза нещо, което Равик не разбра.
— Разбира се — отговори сърдито Рут Голдберг. — Кой не е луд днес? И аз знам, че е стар.
— Недей! — каза след малко тя. — Не искам. Нямам настроение.
Визенхоф отговори нещо.
— Лесно ти е да приказваш — продължи след малко. — Но парите са у него. Нямам нито стотинка. А ти…
Равик стана. Погледна телефона и се поколеба. Беше почти десет. Не бе чувал Жоан, откакто си бе отишла сутринта. Не бе я попитал дали ще дойде тази вечер. Отначало бе сигурен, че ще дойде. Но сега вече не беше.