— За да размишляваме за живота. Други въпроси?
— Да. Защо умираме точно след като сме разбрали живота и сме станали малко по-умни?
— Някои хора умират, без да станат по-умни.
— Не отбягвай въпроса ми! И не ми разправяй за преселението на душите!
— Най-напред ще те запитам нещо друго. Лъвовете убиват антилопи, паяците — мухи; лисиците — кокошки. Кой е единственият животински вид, който воюва непрекъснато помежду си, бие се и се избива?
— Детински въпрос! Венецът на творението, разбира се. Човекът, който е измислил думите любов, доброта и милост!
— Добре. Кое е единственото същество в света, което може да се самоубие и се самоубива?
— Пак човекът, който е измислил вечността, бога и възкресението.
— Чудесно — каза Равик. — Виждаш от колко противоречия сме изтъкани. И питаш защо умираме?
Морозов го погледна изненадано. Отпи голяма глътка и каза:
— Софист! Хитрец!
Равик го погледна. „Жоан — пошепна нещо в него. — Ако можеше да влезе сега през тази мръсна стъклена врата!“
— Грешката ни е, че сме почнали да мислим, Борис — каза той. — Ако се бяхме придържали само към блаженството, да ядеш и да се множиш, както е при животните, всички тия неща нямаше да стават. Някой си прави опити с нас, но, изглежда, че и досега не е намерил разрешението. Не трябва да се оплакваме. И опитните животинчета трябва да имат своя професионална гордост.
— Така казват касапите, но не и говедата. Учените, но не и морските свинчета. Лекарите, но не и белите мишки.
— Правилно. Да живее законът за достатъчното основание! Хайде да изпием по една чаша за красотата, Борис… За прелестната вечност на минутата! Знаеш ли какво още може да направи само човекът? Да се смее й да плаче.
— И да се напива. С водка, вино, философия, жени, надежда и отчаяние. Той е и единственият, който съзнава, че трябва да умре. Като противоотрова му е дадено въображението. Камъкът е нещо реално. Растението и животното — също. Те отговарят на предназначението си. Не знаят, че трябва да умрат. А човекът знае. Възвисявай се, душо! Лети! Не ридай, законни убиецо! Не изпяхме ли вече човешката песен на песните?
Морозов разтърси сивата палма, така че прахът по нея се пръсна по всички посоки.
— Сбогом, честни символе на трогателна южна надежда, любимо дръвче на хазяйката-французойка! Сбогом и на теб, бездомнико, безпочвено пълзящо цвете, безпомощни противнико на смъртта! Гордей се, че си романтик!
Усмихна се на Равик.
Но той не отвърна на усмивката му. Погледна вратата. Тя се отвори и влезе нощният портиер. Тръгна към тяхната маса. „Телефонът“ — помисли Равик. Най-после! А може би не! Не стана. Чакаше, чувстваше как ръцете му се опъват.
— Цигарите ви, господин Морозов — каза портиерът. — Момчето току-що ги донесе.
— Благодаря. — Морозов сложи кутията с руските цигари в джоба си.
— Довиждане, Равик. Ще те видя ли по-късно?
— Може би. Довиждане, Борис.
Човекът с изрязания стомах погледна втренчено Равик, чувстваше как му се повдига, но не можеше да повърне. Нямаше какво да повърне. Беше като човек с отрязани крака, който продължава да усеща болка в тях.
Бе много неспокоен. Равик му направи инжекция. Нямаше големи изгледи да оживее. Не беше много добре със сърцето, а единият му дроб имаше капсулирани каверни. Не бе се радвал на особено здраве през тридесет и пет годишния си живот. Стара стомашна язва, прекарана туберкулоза, а сега и рак. Анамнезата показваше, че се е женил преди четири години; жена му умряла при раждане, а детето — три години по-късно от туберкулоза. Никакви роднини. Този човек лежеше сега тук, гледаше го втренчено, не искаше да умре, бе търпелив и смел, не знаеше, че ще трябва да го хранят през гастростома и че не ще може да се радва на едно от малките удоволствия на живота — кисели краставички и говеждо варено. Лежеше целият нарязан, наоколо му се носеше неприятна миризма. В него все още имаше нещо, което караше очите му да се движат и се наричаше душа. Гордей се, че си романтик! Човешката песен на песните!
Равик закачи листа за температурата и пулса. Сестрата стана и зачака, оставила на стола току-що заплетения червен пуловер. Куките бяха забодени в плетката, а кълбото се бе търкулнало на пода. Тънката вълнена нишка приличаше на струйка кръв, която капеше от пуловера.
„Този човек лежи — помисли Равик — и въпреки инжекцията ще прекара ужасна нощ, с болки, неподвижен, измъчван от задух и кошмари… А аз чакам една жена и мисля, че ще прекарам тежка нощ, ако не дойде. Знам колко смешно е това в сравнение с този умиращ, в сравнение с Гастон Перие със смазаната ръка в съседната стая, в сравнение с хилядите други и с всичко, което става през тая нощ по света… И все пак мисълта за това не ми помага, нищо не променя. Всичко си остава по старому. Какво каза Морозов? «Трябва и теб веднъж да те заболи стомах.» Да, защо не?“