— Той е сред най-добрите ми приятели!
А после тя и жената от Специални услуги се качиха на една от онези моторизирани колички за голф, дето щъкат по аерогарите, и пропътуваха с не повече от три километра в час разстоянието до ръкава. По едно време Уенди си помисли дали да не попита не могат ли да ускорят, но веднага прецени, че би било прекалено грубо от нейна страна. Въпреки това не успя да се сдържи и на всеки тридесет секунди поглеждаше часовника си, а в интервалите се привеждаше настрани и размахваше ръце, за да пропъди хората от пътя си.
— Шампанско, госпожо Хийли? — приведе се над нея стюардесата.
Уенди вдигна стреснато глава, едва сега давайки си сметка как изглежда. Дишаше запъхтяно като куче, половината от косата й се бе измъкнала от шнолата, а очилата й буквално висяха на добра воля върху носа й. Напомни си, че в най-скоро време трябва да ги смени, и ги бутна нагоре.
— Като ви гледам, чаша шампанско няма да ви се отрази зле — отбеляза стюардесата, като че ли разчела мислите й.
Уенди й се усмихна, изпълнена с благодарност за първата проява на любезност към нея през този ден.
— Би било прекрасно!
— „Дом Периньон“ става ли?
„О, да!“ — помисли си Уенди, отпусна се назад в седалката и си пое няколко пъти дълбоко дъх, за да успокои сърцето си. Само след секунда стюардесата бе обратно при нея с чаша шампанско върху сребърен поднос.
— Ще вечеряте ли с нас довечера или може би предпочитате да спите?
— Ще поспя — отговори Уенди, едва сега давайки си сметка колко е изтощена.
Стюардесата отиде в предната част на самолета и се върна със спален комплект, опакован в найлонова торба. Вътре имаше широка тениска с дълги ръкави и торбести панталони.
— Благодаря ви! — усмихна й се Уенди и се огледа.
В първа класа имаше десет спални места, повечето от които вече бяха заети от бизнесмени, отдавна навлекли самолетните си пижами. Приличаше на пижамено парти за възрастни, само дето всеки от присъстващите целенасочено избягваше да гледа останалите. Уенди вдигна куфарчето си — стара марка на „Коул Хаан“ от черна кожа, с лек разрез в горната част — спомен от един марокански митничар, който го бе срязал „случайно“ — и се запъти към тоалетната.
Разкъса найлоновата торба и измъкна отвътре пижамата си. Все още бе облечена с костюма си с панталон на „Армани“, който бе сложила тази сутрин за работа и който щеше да носи през следващите три дена. Напъха глава в горнището на пижамата, въздъхвайки от удоволствие, че тук предлагат подобни неща. Днес бе разполагала с не повече от три минути да си събере багажа и в бързината беше забравила да си вземе пижама. От което следваше, че ще носи и тази пижама през следващите три дена. В планините на Румъния сигурно ще бъде студено — нали заснемаха там зимните сцени! Напомни си, когато стигнат в Париж, да си купи някакви дебели чорапи.
Мобилният й телефон иззвъня.
— Мамо! — достигна до нея тънкият гласец на шестгодишния Тайлър.
— Да, скъпи? — попита тя, стискайки телефона под ухото си, докато смъкваше ципа на панталоните си.
— Защо Магда ще има пони, а аз — не?!
— И ти ли искаш пони? — възкликна майка му. — А знаеш ли, че понито иска много грижи. Не е като Синия пират! Трябва да го храниш редовно, да го разхождаш… — провлачи тя, като се запита дали всъщност е така. Понитата трябва ли да се разхождат като кучетата? И как изобщо позволи да я придумат за това пони?!
— Но аз мога да го храня, мамо! — изрече тихо Тайлър. — Ще се грижа много добре за него! — Детският му гласец звучеше толкова съблазнително, че спокойно можеше да конкурира Танър Коул. — Наистина ли ще се върнеш, мамо?
Тя затвори очи и накрая отговори уморено:
— Разбира се, че ще се върна, скъпи! Знаеш, че винаги се връщам! — „Е, може би не точно този уикенд!“ — помисли си мрачно и с огромно чувство на вина.
— Татко пак ли ще ни остави?
— Не, Тайлър. Татко ще остане при нас!
— Но нали преди ни остави?
— Но сега ще бъде с нас, Тайлър! Няма да ходи никъде!
— Обещаваш ли ми?
— Да, скъпи! Обещавам ти! Татко там ли е? Можеш ли да го извикаш на телефона?
След секунда се обади Шейн.
— Успя ли да хванеш самолета?