— Ама тя искаше да изпрати децата ни в интернат! — вече изкрещя Уенди.
Шейн се появи в жилището им след тридесет минути, влезе си със собствения ключ и се заразхожда лениво наоколо, сякаш никога не беше напускал, а само преди пет минути е излязъл да купи вестник. И онази вечер, когато тя се прибра вкъщи в седем, редът беше възстановен. Децата бяха изкъпани и нахранени, а Магда и Тайлър дори си пишеха домашните. Докато него го нямаше, при всяко свое завръщане тя заварваше децата си като голишарчета, оставени цял ден сами и нуждаещи се от нейното внимание. И спокойствието, което я обгърна сега, я притесни не на шега. Но реши, че няма да се оплаква. Беше чувала за майки, които се побъркват, когато децата им питат за „тати“ вместо за „мама“ (по филмите това беше ключов момент, при който жената беше длъжна да осъзнае, че децата са по-важни от кариерата й), но лично тя винаги бе считала подобни чувства за незрели и егоистични, а в нейния случай — и за безкрайно глупави. Какво значение има кого търсят децата, щом са щастливи?!
Но докога можеха да бъдат щастливи? Докога възнамеряваше да остане съпругът й?
Влезе в банята и веднага забеляза, че Шейн бе поставил четката си за зъби на старото й място на мивката, точно до крана. Уенди я взе, отнесе я в дневната и го попита:
— Оставаш ли?
— Аха! — кимна той и благоволи да извърне поглед от филма, който гледаше на дивиди. Беше високобюджетен екшън, все още непопаднал на големия екран.
— Така ли? — Поколеба се. Не искаше да променя решението му. — И тогава защо напусна?
— Имах нужда от почивка. Да си помисля.
— Сериозно? — Предпочете в момента да не изтъква, че възможността да си вземат кратка отпуска за размисъл изобщо не стоеше пред жените. — И какво реши?
— Реших, че ще се грижа за децата. Все някой трябва да ги отгледа!
Това изявление беше малко шокиращо, но едновременно с това намек, че тя не е в състояние едновременно да работи и да се грижи за децата си. Но сега няма да се оплаква. Даже почувства известно неудобство и вина, че всичко се бе разрешило с толкова малко усилия от нейна страна.
И Шейн удържа на думата си. Нае нова бавачка — Гуинет, ирландка на двадесет и няколко години, която работеше само от дванадесет до пет. Шейн бе изтъкнал, че не желае децата им да бъдат възпитавани от бавачки. Уенди подозираше, че той е разговарял с някоя от множеството домакини, съпруги на богаташите в развлекателния бизнес, които непрекъснато обсъждаха най-новите насоки в грижата за децата. Сигурно оттам бе взел и името и телефонния номер на доктор Шърли Винсънт, брачния консултант. Тарифата на добрата докторка беше по 500 долара на сеанс („Знам, че звучи много — бе отбелязала тя с удебелените си със силикон устни, приличащи на патешка човка, — но точно толкова плащате и за хубаво подстригване! Та щом можете да си позволите да дадете тези пари за косата си, предполагам не бихте имали нищо против да дадете и двойно за семейството си! Косата израства, обаче отношенията — не!“). Доктор Винсънт бе обявила, че бракът им е в „степен оранжево — бойна готовност“, което означавало, че отначало трябвало да се виждат три пъти седмично.
— Шейн се върна! — бе обявила Уенди на майка си. — Решил е да стане ТПРВ.
— Ще ходи на курсове за машинист ли?! — не разбра майка й.
— Не, това означава „татко на пълно работно време“!
— При цялата тази допълнителна помощ, която имате?!
— Вече по-голямата част я поема той.
— Значи в крайна сметка няма да тръгне на работа, така ли?!
— Да се грижиш за децата също е работа, мамо! Нали и ти си правила това цял живот?!
— Да, знам, скъпа! — отговори майка й. — Само не забравяй, че точно същото казват и онези жени, които накрая си живеят живота, благодарение на огромните издръжки, които са измъкнали от бившите си съпрузи!
„Никога няма да победя в тази битка!“ — помисли си Уенди, а на глас изрече:
— Шейн все пак е мъж, мамо!
— Да, точно това имам предвид — въздъхна майка й. — Очевидно отдавна е проумял, че за него е далеч по-удобно и изгодно да живее при теб, отколкото сам!
Това й напомни за квартирата, където Шейн бе отседнал по време на „размисъла“ си, която тя така и не видя, но където изпрати една от асистентите си да помогне на Шейн да си събере багажа. Беше го измъкнала от някакъв барман (Уенди предпочете да не се задълбочава по въпроса от какъв пол е бил въпросният барман) и представляваше миниатюрна стаичка само с един матрак на пода и хлебарки в банята. Жилище, което беше в ярък контраст с двестате хиляди долара, които съпругът й бе измъкнал от нейната банкова сметка, без да я предупреди — уж за ресторанта си. Не бяха обсъждали тази тема — с изключение на случая, когато Шейн си призна, че цялата тази работа с ресторанта била огромна грешка и той се отказал от него. За него това безспорно беше знак, че тя също трябва да се откаже и да не го споменава. И все пак споменът за ресторанта я притесняваше. Беше една от онези мистериозни главоблъсканици, които те сполетяват точно в момента, когато си мислиш, че заспиваш.