Виктори кимна ентусиазирано.
— Точно това се опитвам да ти кажа и аз, Лин! Та аз вече притежавам своето Медитериниън авеню! Притежавам компанията си — „Виктори Форд котюр“!
— Не се обиждай, но това твоето е дребна риба, Вик! — изтъкна той. — Компании от модния бранш като твоята… ами… те са изключително зависими от продажбите и непрекъснато са заплашени от банкрут!
— Но аз съм в този бизнес вече от двадесет години!
— Така ли? И какви са ти печалбите тогава? Сто, най-много двеста хиляди годишно?
— Миналата година направихме два милиона.
Той я изгледа с новосъбудил се интерес. После отбеляза усмихнато:
— Е, това е напълно достатъчно, за да накара инвеститорите да клъвнат! Което ще рече, да си намериш някого като мен, който да вложи стабилна сума пари, така че да увеличиш производството си и да започнеш да продаваш много повече дрехи. — Изпи питието си и остави чашата на страничната масичка, като че ли вече действително се канеше да си ляга. — Но пък първото нещо, разбира се, което аз бих предприел — което би предприел всеки добър бизнесмен, — е да си подсигури най-добрата сделка за себе си и най-лошата — за теб. С други думи, ще се постарая да те измамя — добави, прегърна я и се опита да я поведе извън залата. — Като начало, ще се постарая да ти отнема запазената марка, а чрез нея — и цялата ти власт. И това няма да има нищо общо с факта, че си жена. Бих постъпил по същия начин и с всеки мъж, който би дошъл при мен с подобно предложение.
Виктори го изгледа и въздъхна. Точно поради тази причина тя никога нямаше да се съгласи да прави бизнес с него.
Измъкна се от прегръдката му и застана пред малкия асансьор, намиращ се точно срещу стълбите, които отвеждаха към голямата спалня на Лин. После каза:
— За щастие не всички са такива главорези като теб, Лин! Не може да няма начин да си намеря инвеститори, без да се налага да губя правата над марката си!
— Разбира се, че има такъв начин — отговори той. — Ако успееш да накараш хората да си мислят, че компанията ти всеки момент ще направи огромен удар. Да ги убедиш, че това би било за тях златна възможност да натрупат пари без особен риск. В такъв случай ти определяш условията.
— Благодаря ти, скъпи! — кимна тя и натисна бутона на асансьора.
— Няма ли да останеш да спиш при мен?
Виктори се усмихна и поклати глава. После отговори с извинителен тон:
— Не мога. Утре рано трябва да летя за Далас.
— Вземи моя самолет — не се предаваше той. — Утре и без това никой няма да го използва. Ще стигнеш по-бързо. Ще спестиш най-малко два часа!
Предложението беше изкушаващо, но Виктори не желаеше да свиква с частния самолет на Лин — както и с никое от милиардерските му удоволствия.
— Съжалявам! — поклати глава. — Предпочитам да стигна дотам със собствени средства.
Лин се обиди не на шега. И като че ли се обиди много повече от отказа й да използва неговия самолет, отколкото да спи с него.
— Както обичаш! — изрече с хладен тон.
А после веднага й обърна гръб, като че ли тя беше някаква прислужница, която той току-що бе уволнил. Тръгна нагоре по стълбите, без дори да се сбогува с нея, оставяйки я да си се изпраща сама.
На следващата сутрин, когато самолетът за Далас излетя с два часа закъснение заради проблеми с въздушния контрол, на Виктори й се прииска да бе приела предложението на Лин както за секс, така и за използването на частния му самолет. Съгласието й щеше да улесни значително живота й. Защо трябваше да виси на пистата цели два часа, без нищо за ядене или за пиене, и да оставя съдбата си в ръцете на хора с лоша организация, когато можеше да постъпи по друг начин? Но после си напомни, че няма нищо по-лесно от това да свикнеш със стила на живот на Лин и да започнеш да си въобразяваш, че си нещо по-специално от другите и че за нищо на света не би живяла вече постарому. А от тази точка до пропастта има само една крачка. Не защото този начин на живот може да й бъде отнет само за един миг, ала заради всички онези неща, които се съгласяваш да правиш, само и само да го запазиш — като например да превърнеш в свой приоритет мъжа, който ти го осигурява, и да забравиш за работата си.
Но, от друга страна, Лин харесваше у нея вероятно точно това — фактът, че тя категорично отказваше да го постави пред работата си. След онази вечер, когато бе отхвърлила и двете му предложения, тя бе почти убедена, че той повече няма да я потърси, обаче Лин се оказа като досадна муха — не можеше да се отърве лесно от него. Очевидно бе предпочел да забрави неприятните реплики, които си бяха разменили — или може би те просто не го засягаха. Независимо каква бе причината, само след два дена той й позвъни, сякаш нищо не е било, за да я покани да прекара уикенда в къщата му на Бахамите. И тъй като тя действително бе много уморена, реши да приеме предложението му, като си каза, че една хубава почивка няма да й се отрази никак зле.